Джон Брейн - Живот във висшето общество

Изведнъж поисках да я ударя.

— Млъкни! Затваряй си гадната уста! Какво искаш повече, глупачке?

Част от гнева ми бе насочен към мен самия. Прехвърлях цялата вина върху Алис, давах си вид на невинен младеж, подведен от по-възрастна жена. По-добре щеше да бъде, ако не се бях опитвал да се оправдавам; така поне нямаше да изменя на Алис.

Сюзън се изсмя. Смехът й не беше естествен, а груб и принуден, пълен с презрение.

— Засегна те, нали? Все още не обичаш да си го спомняш, нали Джо?

Седнах на леглото. „Ако Сюзън не беше тук — помислих си аз, — щях да легна и да заспя. Щях да гледам жълто-сивите тапети, блестящата бяла боя и нямаше да мисля за нищо.“ Затворих очи.

— Джо, чуваш ли ме?

— Не — казах аз. — Не те слушам. — Изправих се. — Пие ми се нещо.

— Пак изчезна, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— Понякога изведнъж изчезваш. Не мислиш за мен, за никого не мислиш.

Тя отпуши шишенце с парфюм. Досега не беше употребявала такъв тежък, прекалено сладникав парфюм на второстепенна певица във вариете. Но може би защото беше необичаен, за миг я видях като привлекателна млада жена в черно и бяло — една разсъблечена непозната.

— Изморен съм — казах аз. Взех шишенцето парфюм. — Нов е.

Тя грабна шишенцето от ръката ми.

— Исках да го опитам.

— Добре е. Само веднъж се живее. — Погледнах през рамото й. — Красиви са, наистина. Защо не дойдеш така?

Тя сложи ръце върху гърдите си.

— Не ме зяпай — сопна се тя. — Върви ми направи нещо за пиене. Хубаво, сухо мартини.

— Само с няколко капки вермут в джина.

— Ето го, моят Джо. — Тя се намаза с парфюм зад ушите. — Извинявай, че ми е толкова лошо настроението.

— Забрави го — рекох аз. — Животът е много кратък.

— Аз съм ревнивка, аз имам собственически чувства — заяви тя.

Сюзън помириса шишенцето и го запуши.

— Малко силен е наистина.

Извадих портфейла си.

— Пет лири за цялата нощ, госпожице?

— Лошо момче!

Целунах я по бузата; тя заприлича на ученичка — израз, който отдавна не бях виждал по лицето й, и предизвика у мен странна, роднинска нежност.

— Най-страшното би било, ако не си ревнивка и ако нямаш собственически чувства — отвърнах аз.

— Точно така. — Тя ме бутна леко. — А сега, робе жалък, върви да ми приготвиш едно мартини!

Докато я чаках, приготвих и един коктейл за себе си. Кавгата мина, мина така бързо, както беше и започнала; въздухът се прочисти. Но тази буря нямаше да бъде единствената. И в някой от близките дни щях да пропадна сред бурята. Някой от близките дни Сюзън щеше да каже нещо, на което единственият отговор би бил да я напусна.

Герда пееше в кухнята. Песента беше немска; долових само, че се говореше за някакъв кораб на смъртта. Мелодията бе дрезгава и остра; не беше музика, а по-скоро мъка, груба, действителна мъка. Този кораб на смъртта, доколкото можах да разбера със слабите си познания по немски, скоро щеше да дойде, за да отведе много хора. Те не очакваха кораба на смъртта, но той беше вече на път.

Оставих празната си чаша и отидох при канапето. Полегнах за малко с възглавница под главата и ми се стори, че съм щастлив. Казах си, че не съм уморен; само за миг се бях разтоварил.

В медната ваза върху бюрото имаше букет лунарии и овалните бели шушулки прозираха от светлината на залязващото слънце. Бях помогнал на Барбара да ги набере следобеда, тя ги наричаше книжни цветя. Казах й по-хубавите епитети — копринени цветя, парички, лунни цветя — но за нея те си оставаха книжни, твърде елегантни и гладки, за да бъдат истински.

Изведнъж товарът пак се намери върху гърба ми; в стаята нямаше спокойствие. Станах и преобърнах джобовете си за цигари. Нямаше никакви. Отидох до сребърната кутия за цигари на масичката — когато й дойдеше на ума, Сюзън я пълнеше; сякаш я бях виждал да я отваря днес. Лявото отделение беше пълно; в него винаги стояха турски цигари. Дясното беше празно.

Казах си, че няма значение. Нямаше значение. Щях да си купя цигари на път за Александра хол. Не ми се пушеше чак толкова; ако нямаше изобщо цигари, не бих се ядосвал. Тръшнах капака на кутията и отидох при барчето.

Неделният предобеден аперитив у тъста ми беше нещо като традиция за Уорли. Той канеше гости десетина пъти в годината, обикновено първата неделя в месеца; според годишния брой на поканите можеше да се съди за общественото положение на всеки един в Уорли или за отношението му към семейство Браун, което беше същото. Това беше удобна форма за отхвърляне на официалността и в същото време служеше вместо подбор; ако човек биваше поканен на аперитив в неделя сутрин, това не значеше още, че ще бъде поканен на вечеря, но ако не биваше поканен на аперитив в неделя сутрин, то това означаваше, че за семейство Браун този човек не съществува.