Джон Брейн - Живот във висшето общество

Тя се извъртя до края на кревата и измърмори нещо, което не можах да доловя. Но каквото и да се въртеше в главата й, то не беше омраза, страх или нещастие. Тя бе твърде пълна с любов и мракът не можеше отникъде да нахлуе в нея. Още когато се роди, тя отблъсна мрака; преди пет години над брачния живот беше надвиснал мрак, мрак, който по онова време не можех да си обясня. Но когато се роди Барбара, тайната се разкри. Пристъпи на плач, пристъпи на отвратително настроение, страстни нападения с драскане и хапане, дълги периоди на мрачно мълчание — нямаше нужда да бъда психиатър, за да си ги обясня. И ето че сега всичко започваше отново. Решението беше в ръцете ми, ако приемем думата „ръцете ми“ за евфемизъм.

Почуках на вратата на спалнята. Никой не ми отговори. Почуках пак.

— Ще събудиш детето — каза Сюзън. — Влез, за бога.

— Не си ли почти готова, мила?

Целунах голото й рамо.

Тя се отдръпна.

— Не прави така! — сопна ми се.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Твоят съпруг най-покорно се извинява, че те е целунал.

Тя сякаш не ме слушаше.

— По дяволите! — викна. — Нищо не излиза! — Тя хвърли четката си на земята. — Май няма да отида.

Под очите й имаше тъмни сенки и синкавочерната й лъскава коса сега изглеждаше матова и безжизнена. Но въпреки това, тя щеше да бъде най-красивата жена там; нездравият й вид според мен я правеше по-привлекателна, пълнотата на лицето изчезваше и чертите ставаха по-остри.

— Срамота ще е да не отидем — казах аз. — Рядко ни се отдава случай да излезем заедно.

— Сега ли го откри?

Тя запали цигара. Забелязах, че пепелникът на тоалетната е пълен. Отскоро беше започнала да пуши турски цигари; спалнята беше изпълнена с тежкия им аромат.

— Много пушиш — подхвърлих аз.

— Гледай си твоята работа!

— Та това е моя работа! — Порази ме внезапна мисъл. — Надявам се, че не си започнала да пушиш в леглото, докато ме няма.

Тя беше свикнала прислужниците да прибират след нея, да разтребват, да изпразват пепелниците, да загасят лампите и да затварят кранчетата на газопровода. И особено да изпразват пепелниците; усетих миризмата на изгорен чаршаф, чух детски писък, видях малко овъглено телце. Изведнъж изпитах омраза към Сюзън.

— Не можеш да си представиш колко лесно може да стане беля — казах аз. — Барбара…

Тя се обърна към мене.

— Млъкни или няма да дойда!

— Както искаш — отвърнах аз. — Казах го заради теб.

— Заради мен! Знаеш ли тази седмица колко вечери си се задържал в къщи? Нито една. Всяка вечер си навън. Заседания на съвета, заседания на партията, „Драматиците“ — връщаш се в къщи, набутваш храна в търбуха си, казваш лека нощ на Барбара и излизаш. Защо си правиш труда изобщо да се връщаш?

Тя пак взе да четка косата си толкова енергично, че нямаше да се изненадам, ако от нея изскочеха електрически искри.

— Хайде да не спорим — казах аз. — Не се сърди. Тези неща съм длъжен да ги върша. Да не спорим.

— Не, разбира се, че не трябва да спорим. Трябва да правим каквото ти е угодно. Ти държиш повече на баща ми, отколкото на мен. Дори държиш повече на Джордж Айсджил. На тях държиш повече, отколкото на децата. Да, за теб Джордж Айсджил е по-важен от дъщеря ти, за която казваш, че толкова много обичаш. Не съм го забравила.

— О, господи! — възкликнах аз. — Та това беше преди цял месец!

— След два дни в Лондон, се връщаш. Пътуване, за което казваше, че ти било наложено. Уморително пътуване. Напрегнато пътуване. Отегчително пътуване. Може да се помисли, че всеки нормален човек ще иска да се върне в своя дом при жена си и децата си. Но не и ти. Баща ми иска да се срещнете в Клуба на консерваторите. И ти отиваш, макар да си уморен. Но и това не стига. Все още не можеш да се прибереш у дома си. Все още е рано. Отиваш в къщата на Джордж Айсджил и поркате до полунощ…

— Виж какво, няма да се разправяме пак по този въпрос. Извиних ти се…

— И то не с друг, а с Джордж Айсджил. Десет години не му проговори, не можеше ли да продължиш така? За какво трябва да си говорите? За Алис, нали?

Отстраних погледа си от нея.

— Алис е мъртва. Всичко е минало и забравено.

— Съмнявам се — каза тя спокойно.

— Всичко това беше преди да се оженим. И нямаше да се случи, ако Джордж се беше отнасял добре с Алис. Аз бях млад, глупав, а Алис беше десет години по-стара от мене… — гласът ми заглъхна.

— Да, хвърли, сега вината върху нея! Хвърли сега вината на нея, че се самоуби, когато я захвърли. Можеш и това да направиш.