Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Аз няма да съм тука — каза Герда. Седна на един стол до вградената в стената маса и извади пакетче цигари. Запалих цигарата й.

— Благодаря ви — рече тя. — Много сте любезен. Като се върна в къщи, никак няма да пуша. Татко не обича пушенето.

Тя беше без чорапи: кръстоса краката си и мъхът по тях блесна, сякаш те бяха напудрени с оня блестящ прах, който употребяват кабаретните актриси.

— Татко ти не е глупав — уверих я аз.

— Вие много приличате на татко, мистър Лемптън. Той е едър човек и много мил. Тук съм много доволна.

— Защо тогава искаш да си вървиш?

— Татко не е добре.

— Жалко — казах аз.

— Затова трябва скоро да си вървя. Другата седмица.

— Ще съжаляваме много за теб. Ще липсваш на децата.

— Няма. — Тя поклати глава. — Малките деца обичат само майка си и баща си. Така е редно. А Барбара е любимката на татко, нали?

— Понякога се случва така — отвърнах аз.

— С мен е същото, макар да обичам и мама.

Тя свали крак, вече нямаше блестящ прах. Сега краката й не бяха само гледка, а нещо, което трябваше да се докосне, да се погали много леко, да се усети всяко отделно косъмче. С усилие отклоних погледа си; по-добре беше, че си отива.

— Каза ли на мисис Лемптън, Герда?

— Едва сега реших. Нали вие сте мъжът? Трябва първо на вас да кажа.

Спомних си Мария, която ми се бе отдала в Берлин за пакетче цигари. Бяха от най-евтините цигари; сякаш сега имаше някакво значение! Тя приличаше на Герда, само че бе толкова мургава, колкото Герда бе светла и толкова тънка, колкото Герда — пълничка. Беше покорна, скромна — вие сте мъжът — искаше само да ощастливи мъжа. Целта на Сюзън изглежда тъкмо обратното; тя бе безкрайно лакома и кръвожадна. А получаваше от мене много повече от двадесет евтини цигари — макар къщата да беше нейна, Браун не й даваше никакви пари. Живеехме от моя доход до последното пени, а понякога го надхвърляхме със стотици лири. Днес беше пристигнала сметка от „Модели“, най-скъпия универсален магазин в Ледърсфорд, и аз я бях сложил не разпечатана в джоба си, защото не смеех да я погледна. Днес аз трябваше да бъда кръвожаден, а не Сюзън.

— Замислихте се — подхвърли Герда.

— Мислех си, че мисис Лемптън няма да се зарадва на тази новина.

— Къщата не е голяма — отвърна тя. — А и Хари повечето време е в училище.

Стори ми се, че долавям нотка на презрение в гласа й.

— Но ти много ни помагаше, Герда. А сега мисис Лемптън ще потъне до гуша в домакинска работа.

Герда повдигна рамене.

— Всички омъжени жени потъват до гуша в домакинска работа. Затова не съм се омъжила още. — Тя се изсмя.

Кухнята взе да ми се вижда по-уютна; сякаш гореше огън в отворено огнище и по дъбовите греди на тавана висяха пушени свински бутове — сякаш това беше друга кухня, друг дом.

— Ще отида да й кажа — рекох аз.

Герда се смръщи.

— Мистър Лемптън, вие приличате на татко.

— Каза го вече — отвърнах аз.

— Почакайте. Не исках това да кажа — тя се изчерви.

— Хайде, хайде, не се плаши — подканих я аз.

— Вие сте добър човек. Много сте мил и сърдечен. Много добър баща сте и сте много щедър. Много работите, а сега станахте и съветник, защото искате да дадете всичките си сили, нали? И децата ви са хубави. Аз ви харесвам, мистър Лемптън. И ето… — тя замълча за миг. — Не мога да намеря думи — пошепна тя.

— Струва ми се, че се изразяваш доста добре — отвърнах аз.

— Благодаря ви. Трябва да кажа, че понеже ви харесвам… — тя пак замлъкна.

— Какво има, Герда?

Тя сведе поглед към полата си и я придърпа върху коленете.

— Съжалявам, че ще си ходя преди първоначалния срок. И тука бях щастлива, докато… докато татко се разболя. Разбирате ли?

— Не се безпокой — успокоих я аз. Почувствувах се леко смутен, но в същото време бях щастлив. Един ден Барбара щеше да стане на двадесет години, щях да имам дъщеря, която ще съкрати престоя си в чужбина, за да се грижи за татко си. Бих целунал Герда, ако не се боях, че ще изтълкува целувката погрешно — направих компромис, като й се усмихнах, потупах я по ръката и се качих при Сюзън.

Погледнах в стаята на Барбара. Тя спеше, прегърнала мистър Мъпси, мечето, което й бях купил от Лондон. Беше изритала термофора с топла вода от кревата си, както й бях предложил; искаше го само защото имаше формата на прасенце — синьо прасенце със запушалка на главата — и понякога прасенцето я придружаваше в пътешествията й. Сама бе избрала тапетите на стаята си — розови кораби, които плуваха върху бледосиньо море заедно с делфини и моржове. Беше поискала кораби, а не феи или Мики Маус, а за тавана поиска небе със звезди. Така че таванът бе тъмносин, изпъстрен със сребърни звезди, по които да се ориентират корабите.