Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Не съм се отказал — заявих аз. — Освен ако ти се отказваш.

— Не, не. Един-двама в клуба се изказаха малко… неприятно. Но не бяха от хората, които имат значение.

— Интересно кои са били?

— Търси ги сред пиячите на портокалов сок и няма да сбъркаш.

Той имаше на ум бунтовните елементи; в град като Уорли подобно определение ми даваше широк простор за догадки.

— Всъщност тази групичка не ме безпокои — казах аз.

— Така и трябва. Само пази носа си чист, това е всичко.

— Никога не правя обратното — отвърнах аз.

— Ти добре се оправи, Джо. Внимавай за нататък!

Това изключваше Джин. Изключваше дори ходенето ми на гости в Лондон без жена ми. Чудех се дали да кажа на Сюзън, че съм ходил на гости. Нямаше да й разправя всичко, разбира се; но би било по-разумно пръв да й кажа. Уорли и Лондон не бяха толкова откъснати. Спомних си Джеф.

Тогава не бях чак толкова пиян и знаех, че той ме ревнуваше. Беше прехвърлил вниманието си върху Джуди, защото в Джуди беше хлябът му; но всъщност, искаше Джин. А майката на Джеф живееше в Уорли и от време на време Джеф посещаваше Уорли, при това Джеф спокойно можеше да се възползува и от телефона. Вече беше твърде късно да се безпокоя; но занапред трябваше да помня тези неща; бях гражданин на жълто-зелената страна, тук девизите бяха „внимавай“ и „пази носа си чист“ — повече предпазливост никога не е излишна. Трябваше да помня кой съм, не можех да си позволя и най-дребното неблагоразумие.

— Няма нужда да ми го казваш — рекох аз. — Уорли е малък град.

— Прекалено малък. — Браун погледна часовника си. — Къде, по дяволите се бави Джордж?

Аз посочих към вратата.

— Говорим за вълка и той в кошарата!

Браун остана седнал; аз станах и се здрависах о Джордж. В тази стая и при тази компания сякаш се виждах с приятел; беше десет години по-стар от мене, но въпреки това от моето поколение. На времето го бях мразил, той беше пречката между мен и Алис. А сега виждах в него само един човек на средна възраст, среден ръст, елегантен, с мустачки и студени очи. Студени или вглъбени?

— Радвам се да те видя, Джордж — казах аз. — Какво ще пиеш?

Той седна.

— Бренди, Джо, ако обичаш. — Погледна Браун. — Какво ти става?

— Закъсня.

— Бях при моята любима! — Той изговори последните две думи с ироничен патос.

Поръчах напитките. Имаше предимства да си гражданин на жълто-зелената страна — преди десет години нямаше да го посрещна с такава лекота, не бих си позволил да смажа този миг с бренди.

— Много добре изглеждаш, Джордж — подех аз. — Как е работата?

— Никога не е вървяла по-добре — отвърна той. — А ти не прави такова възмутено лице! Защо да се лъжем?

— Много ми е приятно да чуя, че поне един бизнесмен не се оплаква — каза тъстът ми.

— Аз никога не съм се оплаквал, Ейб.

Джордж заразглежда ноктите си. Те блестяха от наскоро направения маникюр; махна някакво петънце от малкия пръст на лявата си ръка. Не създаваше впечатление за женственост, а сякаш поддържаше в ред някакво оръжие.

— Сега няма от какво да се оплакваме — рече тъстът ми. — Отървахме се от лейбъристките копелдаци!

— И при лейбъристите си бях добре — отвърна Джордж. — Всъщност дори по-добре.

— Опасен си, Джордж!

— Винаги съм бил такъв — съгласи се Джордж. Той пое чашата с бренди от келнера. — В това се крие тайната на успеха ми.

Гласът му беше лек и хладен, какъвто си беше винаги; нищо не можеше да го засегне.

— Е, Джордж, какво мислиш за новия ни кандидат?

— Казах ти вече. Имаме нужда от нова кръв. Може би Джо ще ни поразбуди малко. Искам само да се уверя, че ще кара добре с нас. Ако не ми изневерява старческата памет, на времето Джо беше бунтовник. Така ли беше, Джо?

— Не си чак толкова стар — възразих. — Но аз никога не съм бил революционер в точния смисъл на думата.

Той се усмихна леко.

— Вярно е. Ти си и член на клуба от доста време. — Той погледна жълто-зелените стени и направи гримаса. — Това, разбира се, не доказва нищо. Половината от членовете ни гласуват за лейбъристите. Идват тука заради билярда и бирата. И за да се махнат от жените си.

Браун се изправи.

— Аз май ще трябва да се прибера при моята. Ще си помисли, че съм останал да живея тука. Приятно пътуване, Джордж. — Той си тръгна, но се върна и за моя изненада разтърси ръката ми. — Довиждане, Джо.

Седяхме и мълчахме, докато той излезе, самоуверен, тежко пристъпващ, човекът, който беше уредил всичко за пълно свое задоволство.

— Награден си с орден за успеха — забеляза Джордж. Не беше пропуснал ръкостискането.