Джон Брейн - Живот във висшето общество

Той кимна към мръсната каменна фасада на клуба.

— Тука се върши повече работа, отколкото в общината. Само не казвайте, че сте го чули от мене!

— Още веднъж ви благодаря — каза тя. — Ще ви изпратя коректурите. Довиждане, мистър Браун. Довиждане, мистър Лемптън.

От върха на стълбите ние гледахме как се отдалечава.

— Хубава жена — сподели Браун. — Виж й походката! — Той бутна вратата. — Само зъбите й са едрички!

— Доколкото я видях, наистина е красива.

— И е решителна. Пускат някаква серия очерци — един ден от живота на еди-кого си… — знаеш какво представлява! — Той ми помогна да съблека палтото си, което за него беше признак на необичайно уважение. — Цяла седмица се мъчи да ме хване. Не ме интересуваше никак и защо, по дяволите, да ме интересува? Но ми омръзна да я отпращам.

— Ще ви изпратя коректурите — така му каза тя. Ще пише очерк за тъста ми. Ще мисли за него, ще се опитва да си спомни как изглежда, какво е говорил, какво е направил. Мен няма да спомене; но това не значеше, че няма да си спомни за мен. А аз щях да видя отдолу името й; все пак това беше нещо, за което можех да се хвана.

— Малко известност не вреди никога — подхвърлих аз. — Разведе ли я из завода?

— Ралф я разведе.

— Ралф?

— Ралф Хедърсет.

— Не знаех, че работи при нас.

— Той се опитва да сключи някои сделки с нас. Или по-скоро баща му.

— Не виждам защо той е трябвало да я развежда из завода.

— Имаше свободно време. А нали знаеш, всички стоманолеярни заводи са еднакви. Всъщност беше невъзможно да го спра. — Той се изсмя. — Ще трябва да е нащрек. Знаеш какви са вдовиците.

— Вдовиците ли? — попитах аз.

— Съпругът й умря миналата година. Нещастен случай при плуване. Не си ли спомняш?

Огледах входа като затворник, който за първи ден е в тъмницата; изведнъж стените, боядисани в жълто и зелено, безбройните съобщения и миризмата на боров дезинфектант загубиха всяка власт над мен. Стоях върху доста мръсния под в преддверието на Консервативния клуб в Уорли и това беше всичко.

— Караш малките момченца да вършат мъжка работа — казах. — За в бъдеще аз ще развеждам вдовиците.

— Ще имам пред вид — отвърна той.

— Разбира се, аз ще им показвам само как се обработва стомана — говорех съвсем леко; не трябваше да рискувам. Така мъжете винаги разговаряха за вдовиците — и докато се изкачвахме по стълбата към бара, ние продължихме да приказваме за нея със същата тромава насмешливост.

Двамата с Браун седнахме на една ъглова маса. Отпуснах се в стола; въпреки че барът беше боядисан в същите потискащи зелени и жълти тонове, столовете бяха нови и удобни. Отпих глътка уиски и усетих как топлината му заглади острите ръбове.

— Имах нужда да пийна — казах.

— Пий още едно.

Без да се огледа назад, той вдигна ръка; келнерът се появи чак от другия край на залата. Браун беше от ония хора, на които келнерите обръщаха внимание; от същия род беше и Ралф Хедърсет, помислих си с лека завист…

— Ще изпия чаша битър 14 14 Битър — горчива бира. — Б.пр. — заявих аз.

— Каквото искаш, момчето ми. — Той даде поръчката. — Ако някой го е заслужил, това си ти. Много се радвам, че дойде тука тая вечер, не си мисли, че ми е все едно.

— Нямам нищо против — отвърнах аз. — Защо да протакаме, щом може и сега да се видя с него.

— Свободен си да се откажеш — продължи той. — Аз поразмислих по този въпрос. Не съм сигурен…

— За какво не си сигурен?

Той въздъхна. Обикновено въздишките му бяха нарочни и бурни, но този път въздъхна, без да иска.

— На Сюзън няма да й бъде приятно. И на Маргарит.

— Не става дума за техните вкусове, струва ми се.

— Не. Всеки мъж трябва да постъпва така, както смята за най-правилно. Но ти сигурен ли си, че желаеш тая работа? Има още време да се откажеш.

Освен нас в бара имаше само четирима души; всичките бяха на една възраст с Браун. Познавах ги и четиримата, или по-право, знаех с какво се препитават — дървен материал, брашно, текстил, застраховки. Дървеният материал и Брашното стояха на бара и разискваха цената на работната ръка; на една маса в другия край Текстила се оплакваше от високия наем на гаража си. Застраховките слушаха внимателно и чакаха своя ред. От съседната стая чувах удари на билярдни топки и неясни възгласи. Предстояха ми още хиляда вечери, през хиляда такива вечери щях да слушам подобни хора. Благоденствуващи недоволници на средна възраст, солидни, разумни граждани; неусетно в усилието си да не ги обиждам, аз щях да стана точно като тях. Ще чакам своя ред, за да се оплаквам, ще чакам своя ред, за да получа удар, ще чакам своя ред, за да умра. А Хари щеше все повече да се отчуждава от мен и Барбара, дори Барбара щеше да престане да ме обича… Светът със смях щеше да я накара да не ме обича; тя щеше да омъжи за някакъв зализан тип, като Хедърсет, вече нямаше да измисля приказки за топли великани, нямаше да вижда замъци в Скуиръл гордж. Сюзън пък щеше да се превърне във въплъщение на майка си. Всичко беше уредено; бях взел това, което желаех, и сега плащах първата вноска.