Джон Брейн - Живот във висшето общество

Качих се в едно такси, притворих очи и се отдадох на мисълта за горещата баня.

Едва когато стигнах Маркет стрийт, си спомних за срещата с Браун. За миг се изкуших да наредя на шофьора да завие наляво към Сент Клер роуд; нали Браун беше казал все пак, че не е толкова наложително да отида. Пък и не исках да се видя с Джордж Айсджил. Вече десет години не си бяхме говорили, инстинктивно се отбягвахме. За това нямаше никакво споразумение между нас, но и нямаше нужда от споразумение. Сега щяхме да нарушим мълчанието. Щяхме да си даваме вид, че това мълчание никога не е съществувало, щяхме да бъдем учтиви, приятелски настроени и разумни. Аз можех да го понеса, вече не бях оня човек, който преди единадесет години се влюби до полуда в Алис Айсджил. Влюбен до полуда; това беше истината. Разтърках очи; смъдяха ме от безсъницата. Не исках да се срещна с него уморен и с отслабнало самообладание; той сигурно още имаше остър език, още можеше по един или друг начин да ме уязви. Но щом не си бяхме говорили десет години, един ден повече нямаше значение. Щях да завия наляво към Сент Клер роуд, щях да завия по пътя към къщи и към съня.

Но щом таксито наближи светофара, разбрах, че всичко това е безполезно, че не можех да избягна срещата; изборът не беше мой и все пак бях направил този избор.

— Направо — казах аз. — Направо, после първата пресечка вдясно.

Излязох от таксито и погледнах часовника си. Беше девет часа без три минути. Сложих чантата на земята и извадих табакерата. Тупнах няколко пъти цигарата по нея, извадих запалката. Винаги спазвах това, което Алис наричаше „стил Филеас Фог 13 13 Филеас Фог — герой от романа на Жул Верн „Осемдесет дни около света“. — Б.пр. “; обичах да се явявам на срещите си точен до секунда, да влизам, когато часовникът бие. Отминах входа, за да погледна един стар предизборен плакат. За да извадиш цигара и да я запалиш, не трябват повече от петнадесет секунди дори и когато се разтакаваш. Гледах плаката около тридесет секунди, после се наведох, сякаш за да завържа връзката на обувката си.

„Бентлито“ на Браун спря до мен. Излизайки, той не погледна към мен, а заобиколи, за да отвори вратата от другата страна. Изправих се и пак се наведох, сякаш да завържа връзката на другата обувка. Девет часа без една минута; ако не ме забележеше, все още можех да вляза точно когато удареше часовникът на „Сент Алфред“. Това щеше да представлява дребна победа над него; а дребните победи се трупаха.

Но той ме видя.

— Фасове ли търсиш, Джо?

Чу се стържещ звук и часовникът на черквата удари. Той се засмя.

— Съвсем точен, както виждаш. Винаги съм точен, нали Джо?

— Точността е учтивостта на кралете — отвърнах аз. Погледнах кой е в колата. Красиви крака. Бял шлифер. Синя кърпа на главата. Двадесет и шест, най-много двадесет и осем. Беше трудно да се определи под шлифера, но ми се стори, че има висок и твърд бюст. Миришеше приятно; сякаш на момина сълза. Беше висока почти колкото мен, но не се срамуваше от ръста си, стоеше изправена. „Гръбнакът, който носи цялото това великолепие“ — спомних си този цитат, сега той бе на място; не бях го забравил, а само го бях отделил настрана. След като си го спомних, спомних си и с кого го свързвах: това беше жената, която бях забелязал миналата неделя в черквата „Сент Алфред“. Сега можех да я разгледам подробно и видях, че неслучайно съм си спрял погледа. Най-после отново срещах напълно зряла жена.

— Да ви представя Джо Лемптън — рече Браун. — Джо, това е Нора Хоксли.

— Приятно ми е — подадох ръка аз.

— Мисис Хоксли работи в „Ледърсфорд шос“ — вмъкна Браун, сякаш се извиняваше.

Тя се усмихна.

— Мистър Браун ми каза, че идвате чак от Лондон, мистър Лемптън.

Задържах ръката й по-дълго, отколкото трябваше; исках да бъда колкото мога по-близо до нея. Усмивката й не се разливаше по лицето, а беше част от него; и аз помислих, че вече е свършено с мен. Пуснах ръката й. Беше свършено с мен, защото исках да й се отдам тук веднага, независимо от мястото и условията — исках да бъда въвлечен в нейното спокойствие. А знаех, че е невъзможно още когато я видях за първи път миналата неделя. Мисис Хоксли; млада, омъжена жена, очевидно без деца и наскоро омъжена. Беше невъзможно, нищо добро нямаше да излезе.

— Моят тъст ме кара здравата да работя — обясних аз.

— Един ден ще ми благодариш — рече Браун. Той се обърна към мисис Хоксли. — А сега ще трябва да ви оставим, мисис Хоксли. Заети сме с работа на съвета.