Джон Брейн - Живот във висшето общество

Джин влезе в стаята. Усмихна ми се, отидох при нея. Тя хвърли поглед към магнитофона.

— Колко време продължава?

— Достатъчно дълго — отвърнах аз. Оставих чашата си.

— Това е блестящата идея на Джеки. Аз го наричам чист садизъм.

Червилото й беше леко размазано, а едната й презрамка — смъкната.

— Правя хубаво кафе — каза тя. — Искаш ли? Наистина?

— Наистина.

Тя оправи презрамката си.

— Много раздърпана ли съм?

— Свежа като утрин.

— То е вече утрин. Но ще продължим още часове.

Гласът на Джеф шепнеше в надпревара с магнитофона. Чуваше се, сякаш викаше. Очите на Джин се разтвориха широко.

— Ужасен е — каза тя. — Тя е не по-млада от четиридесет.

— На мен ми се стори, че те изчезнаха.

— Да, отмъкна го преди час. Има огромна американска кола с перки, вградено барче и седалки, които падат назад и стават на двойно легло — знаеш що за чудо, нали?

— Мога да предположа — отвърнах аз, — мога да предположа. — Погалих я по ръката. Тя пое шумно дъх.

— Не — спря ме тя. — Не тука.

Кухнята беше мъничка и миришеше на прясна боя и чесън. Над електрическата фурна висеше пешкир. До умивалника имаше тарга с празни бирени бутилки.

Обхванат от внезапен импулс, коленичих и целунах крайчеца на полата й. Умивалникът миришеше леко на мухъл. Подът беше циментов; усетих студенината и твърдостта му през килима. Обвих талията й с ръце, притиснах глава към корема и останах така за миг. Тя притисна по-силно главата ми към себе си. Затворих очи.

Това не беше импулс; беше второ действие. Ако стоях със затворени очи, тя би могла да бъде, която и да е жена; но през следващото действие трябваше да я погледна. А подът сякаш ставаше все по-твърд и по-студен. Изправих се малко вдървено и я целунах по устните.

— Хубава си — казах аз. — И добра. И мила. И… спокойна. Видя ли ме, когато те гледах в черква миналата неделя?

Свалих презрамките на роклята й, но роклята не мръдна.

Джин се изсмя.

— Презрамките не държат нищо, глупчо.

Целунах я пак и я погалих по врата.

— Ти се вмъкна между молитвите ми — рекох. — Не можех да измисля как да опиша лицето ти.

Ръката ми се отдели от врата й. Не, нейното лице не беше мило. Нито добро. Нито спокойно. Миналата неделя в черквата наистина имаше такова лице, но то не беше нейното. Това лице беше живо, красиво; беше пълно с доброта, здраво, нормално, щеше да е приятно да лежи на възглавницата ти, когато се събудиш; но не беше лицето, за което мислех.

— Видях те — отвърна тя. — Беше неприлично от твоя страна. Сюзън…

Целунах я пак, за да й затворя устата; бяхме на ничия земя. Сюзън бе престанала да съществува.

— Дойдох тук само заради теб — излъгах. — Специално си наредих тази работа. Всъщност нямаше никаква нужда да идвам в Лондон. — Ръката ми се промъкна под роклята й; тя въздъхна и се отпусна в ръцете ми. — Не можех да изтърпя, без да те видя отново. По целия път мислех за тебе, всяка минутка…

Тя се освободи от мен.

— Някой идва — рече тя. — Дай ми една цигара, мили. И напълни чайника!

Беше Джеки. Изгледа ни с доста похотлива усмивка. Сякаш ни приемаше в даден кръг, таен, затворен и уютен кръг.

— Исках само малко лед — съобщи тя. — И още уиски.

— Ние пием кафе — обясни Джин.

— Разбира се, мила. Джо утре трябва да бъде с чиста глава. — Тя извади съда с ледени кубчета.

— Аз ще ги отлепя — предложих. Облях съда с топла вода и изсипах кубчетата в купата, която тя донесе.

— Много си мил — каза тя. — Струва ми се, че ще подействуваш добре на Джин. Тя се нуждае от солиден мъж. — Джеки взе купата. — Да ви е сладко кафето, дечица.

Щом си излезе, и двамата избухнахме в смях.

— Говори, като че ли съм лекарство. Ще ти подействувам ли наистина добре, мила?

— Тя мисли, че любовните истории действуват добре на всеки. — Джин свали една кутия „нес кафе“.

— Според мен те ще ти подействуват много добре. Разбира се, само една.

— Истинска ли? — попита тя. — Истинска любовна история за актриса, с подаръци от визон и вечеря в „Прюниър“?

— Няма да ти преча на кариерата — обещах аз. — Ще разбирам твоята съдба също като във френските филми. Кажи ми какъв подарък искаш. — Сложих за миг ръката й върху крака си. — Подарък за влюбването.

Тя отдръпна ръката си.

— Ей сега ще влезе някой друг — каза тя. Прехапа устни. — Избери сам подаръка.

Прегърнах я.

— Ще бъде най-хубавият подарък, който си получавала.

Стояхме мълчаливи, притиснати съвсем леко един към друг. Миризмата на чесън и прясна боя сякаш се засили; но аз нямах нищо против, тя беше част от ничията земя, територията, на която бях свободен.