Джон Брейн - Живот във висшето общество

Чайникът завря и тя направи кафето; изпихме го и се върнахме в ателието, хванати ръка за ръка. Никой не каза нищо, дори не си даде труд да ни погледне; магнитофонът беше спрян, всички светлини — загасени, освен една настолна лампа. Джеки отиде при грамофона и постави една плоча; познах гласа на Пърл Бейли.

На канапето имаше място; седнах и дръпнах Джин върху коленете си. Грамофонът беше пуснат тихо, но гласът, бавен и гъст като каймак, сякаш запълваше цялата стая, думите на текста се издуваха в мозъка ми. Тя трябваше да отиде там в „Астор“ и да загуби честното си име…

Джин ме целуна; бях се присъединил към танцуващите. Бях на ничия земя, бях свободен.

— Утре — пошепнах й. — Утре.

— Не говори така — каза тя. — Не говори, мили.

— Брей, ще те направим добър продавач! — каза гласът на тъста ми. — Бог ми е свидетел, не вярвах, че ще свършиш работа.

По тона му изглеждаше, сякаш наполовина съжаляваше. Отпих още една глътка уиски и изплезих език към огледалото на стената.

— И аз самият не вярвах. Все още се тревожа малко за датите на доставката…

— Това вече не е твоя грижа, момчето ми.

— Както кажеш.

Протегнах се с наслада. Досега не бях забелязал колко е удобно леглото; бях се върнал в хотела към три часа сутринта. Приятелят на Джеки ме беше докарал с колата си; изглежда, моето отсядане в „Савоя“ му бе направило впечатление. Джин искаше да остана при нея; защо не бях останал?

— Няма ли да се виждаш отново с Тифилд? — попита тъстът ми.

— Извикаха го по работа в Париж.

Тъстът ми се изсмя.

— Старият, мръсен дявол! Тогава ти си уредил всичко, а?

— Всичко е напълно уредено. Само датата на доставката…

— За това хич не се грижи! Защо, по дяволите, мислиш, че плащам на Мидридж? Нали не си им обещавал да им предадем поръчката по-рано?

— Не съм, разбира се.

— Уплашил се бях!

„Уплашил“ — снощи Джин беше употребила същата дума. Пак се бяхме върнали в кухнята и бяхме стигнали един етап по-нататък, предпоследната спирка; блаженство, чисто блаженство — така каза тя, — но се беше „уплашила“.

— Не е трябвало да се плашиш — успокоих го. — Между другото, струва ми се, че се интересуват и от „НЖХ“.

— Ще обмислим този въпрос. И така съм много доволен. Кога се връщаш?

— Ще хвана влака в четири паса.

— Сигурен ли си, че не трябва да се видиш с още някого? Срещата за довечера може да се отложи. Няма да е удобно, понеже Джордж заминава утре. Но ако не искаш, не е нужно да идваш.

„Как ли пък не е нужно?“ — помислих си аз. Налагаше се да отида, защото трябваше да ме огледат, преди да ме приемат, но преди всичко беше необходимо да отида, защото Джордж искаше да се увери какво чувствува към мен.

— Всичко се нарежда много добре — каза той. — Мислех, че днес няма да се върнеш. Тогава ще се видим в клуба. Към девет.

— Най-добре ще е да дойда направо от гарата.

— Нищо друго не можеш да направиш. Здраве да е, момчето ми. Следващия път в Лондон ще те оставя една нощ да погуляеш. Или можеш да вземеш Сюзън и да си починете малко. Заслужил си го. Тогава до довечера. И бъди добро момче!

— Ще се опитам — отвърнах автоматично аз и затворих телефона.

Всички първокласни купета бяха пълни; накрая си намерих място в едно купе за непушачи и изпаднах в неспокойна дрямка. После се събудих, всички други в купето четяха отпечатани резюмета от вечерния вестник; а един от мъжете пишеше бележки с червено мастило. Над него върху мрежата беше сложена издута чанта; оттам се подаваше дебела, подвързана с кожа книга. Сигурно юрист, на път да обеси някой нещастник. Брадатият човек до мен извади от джоба си кутийка ментови бонбони, отвори я и разгледа съдържанието й.

Лапна един бонбон и пак се зачете във вестника. Четеше, сякаш не одобряваше напълно съдържанието му. Затворих очи изненадан от силата на омразата си. Отворих ги, когато кондукторът ме потупа по рамото; не можах да намеря веднага билета си и докато се ровех в портфейла, усетих как моето смущение събужда някакво полузасрамено доволство по лицата на спътниците ми. Знаех какво си мислят: или билетът ми не е за първа класа, или изобщо нямам билет. Това щеше да им запълни деня, щеше да им даде материал за разговор в клуба.

Юристът вече не пишеше бележки; поглеждаше първо към мен, после към съседа си — плешив човек със златни очила. Думите бяха на езика му: „Странна работа — още от пръв поглед ми се видя съмнителен. Сега се случват много често подобни неща…“