Джон Брейн - Живот във висшето общество

Намерих билета. Предвкусваната наслада по лицето на юриста изчезна. Лицето му беше розово, пълно, с тежки клепачи; изплаших се. Нямаше причина да се плаша, бях почтен гражданин с чувство за отговорност, баща на две деца, кандидат за съветник на района Сент Клер, връщах се от сполучлива служебна командировка. Имах толкова право да се намирам тук, колкото и всеки друг; защо не се чувствувах на мястото си? Навън под бледото слънце полята бяха плоски; нямаше жива душа. Да няма жива душа в града бе логично, но нали на полето все някой трябваше да работи? Може би скоро щяха да забележат тази нередност и някой щеше да извади от кутията група селскостопански работници. Или щеше да извади леопард. Или слон. Или взвод войници. Погледнах часовника си. Половин час до вечеря.

Замислих се за Джин. Стори ми се разочарована, когато й казах, че се прибирам в къщи, но съвсем не изглеждаше неутешима. Имаше други мъже, с които да сподели голямото канапе, имаше други мъже, с които да сподели пътуването до предпоследната спирка. Или до последната. Все едно ми беше; бях постигнал достатъчно, задоволих любопитството си, задоволих суетата си. Доста дълго време и двете бяха останали с намалени дажби; сега нямаше да ме безпокоят. И нищо лошо не се беше случило, никой адвокат нямаше да изкара тлъст хонорар от тази история. Мястото ми беше в първа класа, бях точно на мястото си, при разумните. Станах, свалих чантата си и извадих папката на Тифилд. Взех да пиша бележки, но влакът вървеше много бързо и сякаш се клатушкаше от една страна на друга. Но аз продължих да държа писалката като чиновник в работно време.

На гара Виктория в Ледърсфорд не се виждаше никакво такси; почаках малко и се отправих пеша към Централната гара. Вятърът пронизваше тънкия ми костюм, а чантата ми се стори много тежка. Аз бях завръщащият се търговски пътник, пътуващият търговец; видя ми се типично за моя тъст, че не беше изпратил никого да ме посрещне.

Минах напряко през Ингъртън клоуз. Ингъртън клоуз започваше като тясна уличка, разширяваше се в малък площад и пак се стесняваше; помислих си, че всъщност тя представляваше тъмна пародия на площада, където живееше Джин. Някога е била квартал, където са живеели охолно, нещо като Олбани за Ледърсфорд; сега беше населена предимно с пакистанци и хора от Карибско море. Но и те нямаше да останат дълго; скоро щяха да я разрушат. Всъщност нищо друго не оставаше; всичко бе прекалено порутено, за да се ремонтира, прекалено черно, прекалено измърсено, прекалено старо, прекалено зле планирано; трябваше да се издигне нов град, но кой щеше да живее в него, когато го построят?

В края на пресечката, под един уличен фенер, се бяха събрали група младежи; за миг забавих крачките си, чудейки се дали да се върна. Но те гледаха към мазето на джаз клуба в номер седем; оттам някой се мъчеше да изсвири на тромпет нещо от световна класа, но всъщност си оставаше тук, в Ледърсфорд, надул една обикновена тръба; той не постигаше чистия тон, не създаваше музика, затова между паветата продължаваше да расте трева, а уличката — да мирише на зеле и прегоряло олио. И очаквателните изрази по лицата на младежите не се променяха. Бяха така еднакви, както и стилът на дрехите им. Вратовръзка, тънка като връзка за обувки — вратовръзка „Слим Джим“, обувки от синя шведска кожа, с подметки от суров каучук, тесни панталони, прилепнали по краката, сака, които приличаха наполовина на шлифер и наполовина на риза, сака с втъкани в плата пайети — дрехите им бяха различни, но ефектът — еднакъв. Всичките бяха ниско подстригани и това плашеше. Те бяха банда, чакаха заедно да изживеят нещо. Приближих се, надявах се, че няма да усетят страха ми. Минах покрай тях; те за миг спряха да говорят и се загледаха в мене. Положих големи усилия на волята, за да не погледна назад или да се затичам; след уличката идваше Уеб стрийт, а оттам се излизаше само по Хъмбър стеърс. В едно бях сигурен; че можеха да тичат по-бързо от мен.

Но аз не представлявах интерес за тях. Те се смееха за нещо. „Точно така — чух да казва единият. — Гадно копеле! Ще му дам да се разбере, мамицата му! А оная, малката курва…“

— Оправи го, Сатъре! Оправи го.

Приличаше ми на гръцки хор.

— Ще му набутам мръсния тромпет право в…

На Уеб стрийт видях един полицай. Той погледна студено за миг и зави по Ингъртън клоуз. Съветникът Лемптън би му казал за „Сатъра“ и приятелите му; но аз не бях още съветникът Лемптън.

Хъмбър стеърс беше много стръмна, а стъпалата — изтрити и неравни; изкачих се бавно, придържах се близо до железните перила. Денят беше студен и сух, но въпреки това перилата — топли и мазни. Ускорих крачките си — скоро щях да бъда у дома и горещата баня щеше да отмие Ледърсфорд и двестате пропътувани мили.