Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Нова трева ще поникне над бойното поле — отвърнах аз.

Залата започваше да се изпълва. Погледите на всички сякаш бяха отправени към нас; всички бяха леко учудени.

— Тава е, защото не те виждат тук достатъчно често — обясни Джордж.

— Не смятам, че е така.

— Ще свикнеш. Кажи ми как е Тифилд тия дни?

— Държи се.

— Знаеш ли, че на времето беше лудо влюбен в твоята тъща?

— Това е новост за мене.

Когато някой те осведомява за нещо, винаги бъди благодарен. Ако го знаеш вече, защо да лишаваш събеседника си от удоволствието? Придадох си заинтересован вид.

— Разбира се, това беше преди много години. Преди да се оженят. Браун изпревари Тифилд — и това е. Съмнявам се, че Тифилд му е простил за тая работа.

— Ако Тифилд я познаваше толкова добре, колкото мен — казах аз, — щеше да му благодари на колене.

Джордж поклати глава.

— Преди четиридесет години тя е изглеждала като Сюзън, а не като тъща ти.

А след четиридесет години Сюзън щеше да изглежда като тъща ми. В жълто-зелената страна времето минаваше бързо.

— Полезно е да знаеш такива работи — поучи ме Джордж. — Все още ли мислиш, че бизнесменът не е човек?

— Опитвам се да мисля обратното.

— Положи малко повече усилия — каза той. — Ако бях на твое място, нямаше да го забравям. Твоят тъст смята, че Тифилд се е променил. А той не е. Ти вървиш по минирано поле.

— Искаш да кажеш, че тъстът ми върви.

— И ти също, защото ще хвърли вината върху теб.

— Това е вярно.

— Казвам ти го за твое добро. — Той повика келнера. — Колкото и да е чудно, но чувствувам някаква отговорност за теб. Ти слепешком вървиш напред и си удряш главата в каменни стени…

— Някой път ги пробивам — отвърнах аз.

— Когато си по-млад, можеш да ги пробиваш. Но не и сега, Джо, вече не.

Той ми подаде табакерата си. Цигарите в нея бяха по-дебели от обикновените и носеха неговите инициали.

Бръкнах за запалката си, но извадих вместо нея един от рекламните кибрити, които бях взел от „Савоя“. Той погледна кибрита и се захили.

— Карай смело напред.

Усмивката го правеше да изглежда по-млад; за първи път започвах да разбирам защо Алис се беше омъжила за него.

— Не исках да идвам тази вечер тука — казах аз.

— Разбирам те. Няма нужда да говорим за причините, нали? Всъщност и аз самият не исках да дойда… — Той прехапа устни. — Тука не можем да разговаряме.

Разговаряхме в къщата му на Пенък лейн. Пенък лейн беше тясна непавирана пресечка на Поплар авеню; по някакви незнайни причини тази уличка се ценеше повече и от Поплар авеню. Къщата на Джордж не бе най-голямата, но — най-новата; бе здрава, традиционна сграда — вилен тип и се различаваше напълно от бетонния клуб на Линет роуд, където бяха живели с Алис.

Беше къща, която Алис би харесала; но иначе вкусовете му не бяха се променили. Наляхме си бърбън („Помня твоята слабост, Джо“) и това ни предпази от острото потиснато чувство; цветовете бяха твърде светли, мебелировката твърде аеродинамична и абстрактните картини твърде абстрактни. А къщата беше прекалено чиста и подредена, къща на чист и подреден мъж, който живее сам.

Повечето време Джордж говори, разхождайки се неспокойно из стаята. Уискито сякаш се попиваше от моята умора и оставяше главата ми чиста, езикът ми не се заплиташе; Джордж обаче беше на своя територия и се отпусна. Той не се зачерви, нито пък побледня, но твърде скоро лицето и гласът му се измениха.

— Това е идея на Морин — рече той неочаквано, след като спря да говори за моя тъст. Донесе една снимка от лавицата над камината — не изглеждаше на повече от тридесет години; беше тъмнокоса, с решителна уста. Като че ли се забавляваше от нещо, но някак мило. Върнах му снимката; той я пое внимателно, сякаш ако я изпуснеше, щеше да я нарани.

— Хубава е — казах аз.

— Ще се оженим.

— Моите поздравления.

— Още не е официално. Но скоро ще бъде.

Той седна. Такова кресло, сребристо и във формата на половин черупка от яйце, съществуваше според мен само по рекламите на „Ню Йоркър“. Изглежда, на Джордж му беше удобно в него; той имаше телосложение от двадесетия век. Моето телосложение не беше подходящо, тази стая не беше подходяща за мене, щях да се чувствувам нещастен в нея… Бях прекалено уморен и доста пийнал. Трябваше да кажа нещо приятно на Джордж и да се прибирам у дома.

— Радвам се — рекох аз. — Ужасно е да живееш самотен.

— Много време съм живял самотен — отвърна той. — Целият си живот. Знаеш ли — той напълни чашата си, — когато Алис умря — той млъкна и ме изгледа едва ли не с нежност, — когато Алис умря, аз бях доволен. По-добре е да си самотен сам, отколкото да бъдеш самотен с някой друг. Ако имахме деца, може би щеше да е друго.