Джон Брейн - Живот във висшето общество

Беше единадесет часът; Сюзън сигурно си бе легнала. Ще се съблека пред стаята и тихичко ще се промъкна до нея. Но най-напред ще вляза в стаята на Хари и ще му оставя цветния филм, за който ме беше помолил. А после ще вляза в стаята на Барбара и ще сложа до нея голямото мече, което й бях купил от „Хамлис“. Не се прибирах у дома при Сюзън, а при децата. За миг изпитвах съжаление, към Джордж.

— Мислиш ли за нея понякога? — попита той.

— Няма никакъв смисъл.

— Сипи си още малко — каза той. Гласът му беше надебелял.

— Не, благодаря, Джордж. Трябва да си ходя наистина.

— Настоявам да пиеш още едно. От десет години не сме пили заедно. Повече дори. Хайде, пийни с мен!

Подадох му чашата си.

— Малко ще ти сипя — рече той и наля конска доза.

— На здраве. И въпреки всичко, Джо, мислиш ли понякога за нея?

— Понякога.

— Глупав си. От нея нямаше да видиш добро. Щеше жив да те изяде.

За моя изненада очите ми залютяха от сълзи.

— Остави я на мира.

— И Морин казва така. Казва го, откакто се познаваме. Щастлив ли си сега, Джо?

— Толкова, колкото и другите.

Не можех да му кажа друго; бе съпруг на Алис и не можех да го лъжа. И той добре го знаеше.

— Не си особено щастлив. Просто като другите и имаш дъщеря.

— И син.

— Но синът е на майка си. — И на дядо си.

— А дъщерята си е твоя. Да, понякога става така.

— Може и на тебе да ти се случи — казах аз. Изправих се с усилие; моето кресло въпреки че не беше с толкова модерна форма като креслото на Джордж, изглежда, ме беше принудило да седя твърде облегнат.

— Ти си грохнал — установи той. — Ще те закарам до вас.

Гласът му внезапно бе загубил нападателната си нотка и той, изглежда, забрави за конската доза, която не бях изпил.

По пътя към къщи не говорихме; но ми се струваше, че той изпитва задоволство от нещо. Допусках какво го радва, какво го кара почти да се усмихва от време на време; започнах да изпитвам топлота към него. Той слезе от колата и дойде с мене до портата на градината. С облекчение видях, че къщата е тъмна. Бях си у дома и знаех, че обрецията и поветицата бяха цъфнали. Сега ги разпознах само по местата им; утре щях да ги видя разцъфтели в синьо-розово, лавандулово и тъмночервено.

— Ела да пиеш нещо — предложих на Джордж.

— Много е късно — отвърна той. — Благодаря ти все пак.

— Доведи някой път Морин на гости — викнах му, докато се качваше в колата.

— Ще ми бъде много приятно — отвърна той. — Лека нощ, Джо.

Вратата на колата хлопна. Сякаш се бе затворила врата на железопътен вагон; сега Джордж имаше „Мерцедес“. Гледах подире му, докато се загуби от погледа ми, после пристъпих към входа. Не влязох веднага; обърнах се и погледнах навън още веднъж. Помислих си, че вече всичко е уредено, всички болки бяха премахнати. Уорли си беше останал същият, Уорли накрая бе победил, Джордж щеше да си има деца от новата жена и мъртвите щяха да почиват в мир. Влязох, затворих внимателно вратата и отворих куфара си, за да потърся цветния филм и мечето.

— Ако искаш, пусни грамофона, Герда.

— Благодаря ви, мистър Лемптън.

Тя приведе глава, сякаш искаше да направи реверанс. На вид беше пълничка, руса и покорна; много пъти се питах как би реагирала, ако река да я натисна. Как ли се започва? „Ти си добро момиче, много добро момиче“; после леко милване по розовата буза. „Приготвил съм ти един малък подарък“… но не бях приготвил никакъв малък подарък и не се занимавах с прислужничките. Тя и не беше прислужничка; баща й бе наш клиент и Герда бе дошла да научи езика. Приемахме я като член от семейството. Вече нямаше прислужници; бях се родил твърде късно.

— По това време в Хамбург всички излизат навън — каза Герда. — И дори танцуваме навън.

— Тук няма условия за такова нещо — обясних аз. — Но довечера ще има танци с летни костюми.

Тя сбръчка нос.

— С летни костюми ли танцувате?

— Човек може да бъде и с летен костюм. — Погледнах над рамото й към фреската на стената. Щорите бяха спуснати наполовина и кухнята — пълна със сенки; по рисунките имаше черти, които досега не бях забелязал.

Костюмът на Сюзън (модел „Ден и нощ“, от последното ревю) беше поскъсен и прилепнал по тялото; но беше ли наистина толкова прилепнал? Дръпнах шнура на щорите и пак погледнах към стенните рисунки. Острата линия между краката й бе изчезнала, а формата на гърдите — едва подсказана.

— Много е студено за летни костюми — заяви Герда.

— Те не са задължителни — отвърнах аз. — Може би скоро ще се стопли.