Джон Брейн - Живот във висшето общество

Ние със Сюзън, като близки родственици, се смятахме винаги поканени и аз разумно не отказвах. Тази неделя сутрин обаче много повече ми се пиеше халба битър в „Кларендън“. Докато се отдалечавахме с колата от Сент Алфред, имах непредпазливостта да го кажа на Сюзън.

— Много жалко, че е така — отвърна тя.

Смених на по-ниска скорост, за да взема острия завой към Сент Клер роуд.

— Няма нищо жалко — рекох аз. — Просто ми мина през главата.

— Какви особени мисли ти минават през главата — каза тя. — Отиваш с мен на гости да пиеш аперитив, а би предпочел да пиеш без мен в кръчма.

— Не съм казал такова нещо.

— Но никога не искаш и аз да идвам в „Кларендън“.

— Никога не си казвала, че искаш да дойдеш.

— Да, аз не искам да ходя там. Но на теб ти харесва. Защо тогава не ме оставиш у нашите и после да се върнеш в града. Незаменимите ти кръчмарски познати! Всичките твои проклети избиратели! Хората, които се възхищават от теб! Ще кажа на татко защо не си могъл да дойдеш…

— Кажи му да върви по дяволите! — прекъснах я аз.

— Чудесно! Чудесно! — рече тя. — Ти винаги се изразяваш толкова мило, нали?

— Извинявай — казах аз. — Хайде да го забравим.

Сюзън не ми отговори; когато я погледнах, с изненада видях, че плаче. Завих надясно и спрях колата на Ройден лейн — тясна, камениста уличка, южно от Поплар роуд.

— Какво има, мила?

— Нищо — отвърна тя.

Подадох й носната си кърпа.

— Сигурно има нещо. Лошо ли ти е?

— Нищо ми няма — каза тя.

Прегърнах я.

— Не трябва да плачеш в тази хубава рокля.

— Аз съм лоша съпруга — заяви Сюзън. — Ще ти бъде по-добре без мен.

— Тихо, бебче — рекох аз. Взех от нея носната кърпа и внимателно изтрих очите й. — Ще постоим тука, ще изпушим по една цигара и ще погледаме хубавия изглед. Нямаме бърза работа.

— Тук е спокойно — каза тя.

Погледнах широкия тревист склон, осеян с камъни, който стръмно се издигаше зад оградата, нагоре към ливадите на Уорли. Вляво зад нас се виждаше равна, обрасла с трева местност, сякаш от ливадите се беше протегнал голям, груб език. В колата беше много топло; свалих прозореца.

Сложих ръка върху коляното на Сюзън. Миналата нощ и двамата бяхме пийнали повече от обикновено и заспахме, щом главите ни докоснаха възглавниците. А тази сутрин й казах най-после, че Герда си отива; тогава започнахме да се караме, мрачната караница на съпруг и съпруга. В този миг обаче не се чувствувах женен: бяхме мъж и момиче в бял „Зефир“ на безлюден път.

— Да се поразходим малко — предложих аз.

— Не мога с тези високи токчета — отвърна Сюзън.

Разкопчах най-горното копче на роклята й. Тя ме плесна по ръката и закопча отново копчето.

— Не. Не тука — каза го без гняв.

— Действа ми роклята ти — рекох аз.

— Роклята ми е съвсем строга и подходяща.

— Рокля на девственица. Догоре затворена и ослепително бяла. — Тикнах нос в ръкава й. — И е колосана. Много възбудителна. Все едно да изнасилиш калугерка.

— Не говори мръсотии — каза Сюзън. Тя извади табакерата си. — Дай ми огън, мили.

Наведе се към мен, събори чантата си и тя падна, отворена на пода. Внезапно ме лъхна тежка, преситена миризма; беше паднало шишенцето с парфюм. Вдигнах го и го запуших.

— Новият ти парфюм, мила. Останал е още малко. — Помирисах го. — Колата ще се развони на бардак.

Сюзън погледна шишенцето парфюм и пак се разплака.

— Не си заслужава да плачеш — успокоих я. — Ще ти купя друго шише.

— Не го харесвам — отвърна тя. — Ужасен е. Не го искам повече.

Запалих и своята цигара.

— Тогава го хвърли.

— Ще бъде разсипничество.

Тя продължаваше да плаче и в същото време се намаза с парфюм зад ушите. Аз избухнах в смях; никога не ми се беше виждала толкова неразумна, глупава, женствена или — за да обединим всички тези прилагателни в хубавата юнска утрин — толкова привлекателна. Целунах я.

— Напудри се и тръгваме — наредих аз. — Чудна работа, понякога сякаш не си ми съпруга.

— Какво искаш да кажеш?

За мое учудване Сюзън изглеждаше ядосана.

— Та това беше само комплимент!

Тя отвори пудриерата си.

— Виж ти, какъв комплимент! Много особено се изразяваш.

Притиснах я по-силно; тя се отдръпна.

— Може да ни види някой.

— Нали сме женени?

— Но ти не се чувствуваш женен. Току-що го каза.

— Хайде да не говорим за това — предложих аз. — Няма никакво значение.

Тя изтръска една прашинка от роклята си.

— Вярно — отвърна тя. — Няма значение.

Сюзън продължи да се пудри. Сега вече гледах нейната маска за обществото, лицето й за гости и за черква; не можеше да се повярва, че е имало сълзи в тези големи кафяви очи.