Джон Брейн - Живот във висшето общество

Като свърши с пудренето, Сюзън взе шишенцето парфюм. Погледна го срещу светлината; беше останало малко. Извърна се от мен, разтвори деколтето си и изсипа парфюма между гърдите си. Гледах я без нежност; несправедливо се беше отдръпнала от мен. Тялото й продължаваше да бъде тук, както синьото безоблачно небе продължаваше да бъде навън. Но за нея имах толкова значение, колкото и за небето: тя се беше отдръпнала от мен.

Сюзън заговори едва когато карах по Поплар авеню. Тя каза, без да ме погледне:

— И много ти се моля, този път се завърти повече насам-натам!

— Какво искаш да кажеш, дявол да го вземе?

— Недей говори през цялото време с татко по работа. И недей се влачи подир онази там… Хакси.

— Хоксли — поправих я аз. — Не знаех, че ще бъде.

— Ако знаеше, щеше да ти се ходи много повече, нали?

— О, господи! Срещал съм я само веднъж. Само веднъж за две минути.

— Но ти се иска да е било за повече, нали? Видях те как я зяпаш в черквата, видях замечтаното ти лице. И тя го е видяла. Не е глупава тая жена.

— Тя дори не подозира съществованието ми — отвърнах аз.

— Да, да, както и Ева Стор не подозира съществованието ти. Последния път беше тя. А преди това Джин Велфри. Ти делиш цялото си време между татко и жената, която ти харесва в момента…

— Няма думица да проговоря с нито една жена. Нито пък с татко ти. Нито думица, дявол да го вземе!

Сюзън измърмори нещо, което не разбрах, защото завивах в алеята на Браунови и вниманието ми беше заето — входът бе много тесен и трябваше да взема широк завой, за да не закача крилата на портата. Но това беше единственото, в което тъстът ми бе проявил стиснатост; къщата беше най-голямата на Поплар роуд, а това значеше и най-голямата в Уорли, като изключим къщата на Уелс и Синдрам грендж. Затова пък парковете на Уелс и Синдрам грендж, макар да бяха доста големи, заедно не правеха колкото паркът на Браун. И още нещо — техните строители бяха използували само пясъчник; а за Браун беше достоен само най-добрият облицовъчен камък от Болтън Удс.

Паркирах колата пред главния вход, зад един прашен „Воксхол Уайвърн“ — познах, че беше на Марк. Помогнах на Сюзън да слезе от колата и казах шеговито:

— Господи, време е да си измие таратайката.

Тя пое шумно дъх.

— Спести на бедния Марк неуместните си остроумия. И се опитай да бъдеш малко по-любезен към Сибил.

— Да, мила. Извинявай, мила. Както кажеш, мила — изредих аз с пародийно смирение.

Натиснах звънеца. Отвори ми Хариет, неизменното съкровище на Браунови. Както винаги нейните поздрави към Сюзън бяха много по-сърдечни, отколкото към мен; тя работеше у Браунови двадесет години и бе изцяло тяхно творение също като къщата. Но къщата ми харесваше дори когато хора като Лари Силвингтън наричаха стила й „смес от Уимбълдън и Яков Първи“; харесваше ми дори на пипане и преди да вляза, винаги поглеждах крадешком плътните камъни. Не обичах Хариет: лицето й беше много широко и неприятно набръчкано за жена малко над четиридесетте. Тя никога не отправяше усмивка към мен; винаги си представях, че ако ми се усмихне, ще бъде с насмешка. Мисис Браун често казваше, че Хариет била истински сноб, имала собствени идеи за качествата на един джентълмен.

Гостната миришеше на цветя и дим от пури. Видът й не се беше променил от оня миг, когато преди десет години за първи път бях влязъл в нея — семейство Браун купуваше само най-доброто, само това, което беше направено да издържа на времето. Мисис Браун имаше добър вкус или поне говореше много за добрия вкус и редовно посещаваше разпродажбите и антикварните магазини; но никоя от новите й покупки не се усещаше. Човек не забелязваше двойното кресло хепл уайт, нито кутията от шератонски порцелан, а дебелия тъмнозелен килим, дълбочината на креслата, изобилието от цветя, сребърни кутии, чаши и статуетки; ако погледнеше стените, не виждаше двата висящи шкафа от осемнадесетия век или серията гравюри със спортни сцени, които бяха почти единствените остатъци от богатството на Сентклерови, а само тежките, релефни тапети. Сигурно за стотен път си помислих, че тази стая е като хол на общественик; можеше да бъде преддверие на хотел или приемна на градски кмет.

Роза, по-младото съкровище, дойде при мен с поднос пълни чаши. Към нея не изпитвах толкова силна неприязън, като към Хариет, но тя служеше у Браунови едва от десет години. И тя щеше да се научи; стори ми се, че тази сутрин следеше движенията ми с особено внимание. Отдръпнах погледа си от Нора, която току-що бях видял в най-отдалечения ъгъл, и попитах Роза как е племенницата й. Тя се усмихна, квадратното й червено лице за миг стана почти хубаво.