Джон Брейн - Живот във висшето общество

Сюзън оживено разговаряше с Марк и Сибил; досега не бях забелязал да поглежда към мен, но много скоро щях да й дам повод за нов пристъп на гняв.

— Още не сте се запознали със съпругата ми — рекох аз.

— Красивото момиче в бяла рокля — прибави Лари. — Онова там, което говори с матроната в лилаво и мъжа със спортното сако. — Той се изсмя. — Днес Сибил го държи с две ръце, няма да може да мръдне!

— Мълчете — сопнах му се.

— Нека се отдалечат и ще ви разправя нещо…

— Не искам да слушам — строго казах аз.

Лари пак се изсмя.

— Хайде, хайде, не искате! Нали знаем, че ушите ви вече са щръкнали!…

На него човек не можеше да му се сърди, но за миг изпитах желание, да го ударя. Не исках Нора да ме постави на едно стъпало с него, исках да ме вижда само като зрял. После видях, че тя се забавлява, и то не студено, а снизходително, разбрах, че е успяла правилно да прецени Лари. У него нямаше злина; той поднасяше на хората клюки, така както им поднасяше напитки, цигари, цветя или шоколадени бонбони.

За мое учудване Нора го хвана за ръката.

— Вие обичате да доставяте удоволствие на хората, нали? — попита тя.

Аз я зяпнах; думите й бяха продължение на собствените ми мисли.

— Правя каквото мога — отвърна Лари.

Отидохме при Сюзън, Марк и Сибил, за мое облекчение Сюзън изглеждаше погълнала от разговора и едва ли беше забелязала, че не се движех сред гостите. По лицето й нямаше нито следа от сцената в колата, тя бе изпълнена с веселие и го пръскаше неуморно около себе си като царица, която хвърля златни монети на просяците. А Марк и Сибил наистина имаха вид на просяци, той я гледаше, сякаш само нейната преливаща жизненост го държеше на крака; а Сибил в тази лилава рокля изглеждаше по-безвкусна от всякога и се взираше в Сюзън не толкова със завист, колкото с някаква лакома любов.

Под дебелия слой пудра лицето на Сибил беше на петна; не само ние със Сюзън се бяхме карали тази сутрин. Тя бе разкрила някое ново похождение на Марк, както се случваше редовно. Обикновено аз вземах страната на единия или на другия. Смущението на единия или на другия ми доставяше злобно задоволство; така й се падаше на Сибил, задето не даваше на Марк това, което той желаеше — така му се падаше на Марк, задето прелъстяваше малки и глупави момичета, които всеки път ставаха сякаш все по-млади.

Но тази сутрин ги съжалих и двамата. Това чувство ми беше чудно, не бях свикнал с него. Не беше чувство, с което би било удобно да живееш. Представих Нора; безличното, формално изговаряне на името, стандартните въпроси и отговори ми се видяха по-нереални от обикновено. Трябваше поне да обявя, че се намират в присъствието на зряла жена — нещо, което заслужаваше да се обяви.

Мисис Браун продължаваше да говори с проповедника Тинтман. На времето сигурно е била красива, чертите й бяха по-изтънчени от тези на Сюзън; но годините, през които беше играла Господарката на замъка, бяха стиснали устните й прекалено силно, бяха прилепили плътта прекалено плътно към костите. Проповедникът Тинтман измърмори нещо за достойна борба и за даване на пример.

— Разбирам много добре, ваше преподобие — каза моята тъща. — Но той наистина не може да се нагърби с още нещо… — Тя ме погледна изпитателно.

Можех напълно да възстановя разговора им или да отгатна какво щеше да поиска от мен. Бях вече съветник, а не беше лошо да имаш поне един съветник в своя комитет. Скоро щях да отида при нея или проповедникът щеше да ме заведе; щяха да ме помолят да заседавам в някакъв комитет и аз трябваше да приема. И тя щеше да ме нарече на име само веднъж, с голямо усилие, а после щеше да продължи вече много пъти да ми припомня откъде съм произлязъл и на кого дължа всичко. Беше много трудно да не я мразя, но в този миг чух, че Нора казва на Сюзън нещо за розите, и омразата ме напусна. Мисис Браун беше дете; човек не можеше да мрази децата.

— Обожавам ги — каза Сюзън. — Защо нямаме повече рози в нашата градина, Джо?

— Мъчно се отглеждат — отвърнах аз.

— Глупости — каза Марк. — Те са много издръжливи.

— Може и да са — рекох аз.

Но думите ми сякаш нямаха никакво значение, думите, които употребявах, не означаваха нищо; единственото, което имаше значение, беше, че човек не може да мрази децата. Тук всички бяха деца, дори и самият Браун, който шумно разправяше на Джулиън Фарни, директор на училището „Сент Алфред“, за стачката на автобусните шофьори.

— Това е много отговорна служба — каза Джулиън. — Аз самият не бих искал да карам автобус. — Той се изсмя нервно. Изглеждаше необикновено слаб и блед до Браун, който блестеше в новия си кариран костюм с розов карамфил на ревера.