Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Тя чувствува нещата — казах аз. — Трябва да се отнасяш внимателно с Линда.

Сибил веднага използува случая.

— Много е чувствителна. Понеже е голяма за възрастта си, хората мислят, че е мъжкарана. А тя не е. О, съвсем не е! — Сибил бавно поклати глава. — Линда през цялото време мисли стъпка по стъпка. И когато обмисли всичко, когато е обмислила целия въпрос, тогава казва решението. Виж, близначетата са по-импулсивни…

Монологът продължи; слушах невъзмутимо и от време на време издавах нечленоразделни звукове. Поне спря да плаче и не търсеше съчувствие от мен. Онези деца, за които говореше, сякаш бяха съвсем други — не децата, които вдигаха врява в трапезарията. Те всички сега плачеха едновременно. Хари ги наричаше „ревльовци с лица като пудинг“; определението беше точно. Погледнах часовника си; след половин час трябваше да бъда на заседанието на Здравния комитет. Ако продължаваше така, нямаше да мога да хапна нищо.

Сюзън влезе със зачервено лице. Държеше Барбара за ръка. Със свободната си ръка Барбара притискаше мечето и грозната кукла и доволно се усмихваше. Лицето й беше изцапано с доматен сос.

Скарай се на дъщеря си, моля — каза Сюзън. — Ужасна е.

— Вярвам ти — отвърнах аз. — Чух скандала. Какво е направила?

— Удари Хелен и Вивиън. А сега бутна Линда от стола й.

— Ела тука — обърнах се аз към Барбара. — Слушай какво ще ти кажа. Ти си била много лоша. Хелен, Вивиън и Линда са твои гости. Не трябва да бъдеш неучтива към гостите си.

— Ти ми каза да бъда — отвърна тя. — Ти ми каза да бъда.

— Не съм ти казал, миличка. Казах ти да не бъдеш прекалено отстъпчива.

Не това й бях казал; лъжех. Лъжата беше дребна, но си оставаше лъжа.

— Обичам те — казах аз. Това поне беше истина. — Така че заради татко бъди добро момиче. Извини се на братовчедките си. Обещаваш ли? Заради татко?

— Да, татко. — Усмивката й се беше стопила.

— Хайде, тичай да си играеш, моето момиче.

— Почти е време да се къпе — каза Сюзън.

— Точно така — потвърдих аз.

Барбара заплака: прегърнах я. Исках я успокоя, но с благодарност разбрах, както много пъти досега, че всъщност аз бях успокояваният, всъщност тя ме предпазваше от всяко зло. Аз се държах за нея, а не тя за мен. Държах се за малката си дъщеря, защото ме беше страх. Но не знаех от какво. Отстраних я леко от себе си.

— Ти си сладко малко момиченце — казах аз. — Внимавай друг път да не те хвана, че се държиш неучтиво.

Тя кимна енергично и напусна тичешком стаята.

— Една негова дума, и тя прави каквото си иска — поясни Сюзън. — Може да го върти на малкия си пръст и си знае силата!

— Не говори така — каза Сибил. — Не знаеш колко си щастлива! — Тя ме погледна, сякаш искаше да започне флирт с мен. — Миличка, готова съм да си разменим съпрузите. Джо живее за децата и работата си. Марк — само за удоволствията си. За жалките си удоволствия, за долнопробните си мръсни удоволствия.

— Мога да предположа — отвърна Сюзън.

— Не, не можеш. Твоят съпруг не тича подир всяка срещната пола, твоят съпруг обича жена си и децата си, твоят съпруг има чувство за отговорност. А Марк цял живот се мести. От едно място на друго, от една работа на друга, от една каша в друга — пет пари не дава. О, ако поиска, той би могъл да постигне успехи — много е умен и привлекателен. Но не си дава труд. И най-обикновени, но упорити хора постоянно го задминават. О, господи, понякога ми се ще да не беше толкова умен и привлекателен. И да постига всичко с упорит труд! Ще ми се да бъде упорит труженик, като Джо!

— Благодаря — подметнах аз.

Тя не даде вид, че ме е чула.

— Знаеш ли къде е тази вечер? Играе в някакъв турнир по хвърляне на стрели. Вече е минал през къщи, прочел е бележката ми, но пет пари не дава. Ще хапне малко хляб и сирене и ще отиде в кръчмата, ще пие бира, ще хвърля стрели, ще дружи с всеки Том, Дик и Хари и всички ще се възхищават от него. Ще му се радват, защото той е такъв джентълмен.

Тя произнесе последната дума със същото подчертано презрение, каквото и аз бих употребил на времето.

— Не бъди злобна и не преувеличавай, мила — казах аз. — Той не е чак толкова лош.

— Вие, мъжете, винаги се поддържате — отвърна тя. — И аз самата съм го поддържала стотици пъти. Но всичко е свършено. Опознах го напълно. О, господи, просто не зная какво да правя…

Тази път в гласа й прозвуча истинско отчаяние.

— Наистина имаш нужда да пийнеш нещо — предложих аз.

— Имам нужда от забрава — каза тя. — Дълга, дълга почивка. Толкова съм уморена от огорчения.