Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Можеш да прекараш целия си живот, без да вършиш нещата, които искаш, и после изведнъж разбираш, че си вече стар. Децата са много забавни, когато са малки, но те порастват. И човек се отказва от много работи заради децата, след което открива, че те пет пари не дават за него. Те само гледат кога ще избягат от теб. Всеки нормален човек трябва да има деца, дори и само поради това, че ако не кърмят, жените откачат. Но не ги обичай прекалено много.

— Не може да се избегне — отвърнах аз.

— Трябва да се избегне — настоя Марк. Той изпи чашата си до дъно. — Сипи си, Джо, това е единственото лекарство за болката ни. — Той си напълни чашата.

— Ще го разредя малко — казах аз.

Отидох при бюфета и извадих сифона. Бюфетът, също като масата и столовете, беше в стил „Яков“, както го наричаха в мебелните магазини, закръглени крака с жлебове, които приличаха на луковици — украшения в резба по предната част. Отгоре бе издраскан и имаше няколко бели кръгчета — хората не си бяха дали труд да използуват подложки под чашите. Затворих го и забелязах, че постланата вътре хартия е измачкана и нечиста. С остра носталгия си спомних за моята трапезария в Харлинг кресънт; струваше ми се, че с всеки миг, който прекарвам тук, върша към нея предателство. Имах неясното чувство, че къщата ми е обсадена и че в нея, от дома на Марк, нахлуват грозота и неуредици.

Занесох чашата си на масата; отпивах бавно и лошото чувство се разсея. След още една чаша гърбиците и заврънкулките по облегалката нямаше да се забиват в гърба ми; или пък щях да последвам примера на Марк и щях да яхна стола обратно. Дори без да се гордея, изпитвах известно удовлетворение, като сравнявах дома на Марк с моя дом и неговия живот с моя живот. Но той, изглежда, не знаеше, че съм по-щастлив от него; по лицето му се разля широка усмивка, усмивка на непогрешимо самодоволство.

— Какво смешно има! — попитах аз.

— Нищо, стари момко. Просто си мислех колко странен е животът.

— Той можеше да ти се види още по-странен — кимах аз. — Бащата на Люси има отвратителен характер.

Предложих му цигара. Марк поклати глава.

— Не, благодаря, стари момко. Предпочитам собствената си отрова.

Извади една цигара и я тупна няколко пъти по табакерата. Това беше един от маниерите му, които ме дразнеха ужасно — както и навикът да държи носната си кърпа в ръкава. А ароматът на цигарата му — като Сюзън и той винаги пушеше турски цигари — ми се струваше сладникав.

— Учудвам се, че не те е пребил — продължих аз.

Марк се изсмя.

— Не му подхожда. Намекна обаче, че би трябвало да получи обезщетение. Не ме питай за какво.

— Даде ли му нещо?

— Мили приятелю, не мога да му дам това, което нямам. Това е едно от преимуществата да си разорен. Освен това, защо, по дяволите, да му плащам? Тя е навършила шестнадесет години.

— Едва ги е навършила — забелязах аз.

Той стана и отвори прозореца.

— Не ми припомняй — каза той с гръб към мен.

Хладният ветрец изпълни стаята с аромат на люляк.

Марк вдишваше дълбоко и шумно.

— Това е добре — каза и целият се потопи в насладата на момента. — Това е много добре. Кара жизнените ти сокове да кипят.

— Някой ден твоите жизнени сокове ще прекипят — забелязах аз.

Той се върна при стола.

— Зная. Но какъв смисъл има да се тревожа? Повярвай ми, Джо, на времето аз много се тревожех. Господи, та аз участвувах във всяка демонстрация! Не се тревожех само за себе си, тревожех се за всички. А после дойде войната и аз разбрах къде е истината. Човек живее за момента и той няма да се повтори. Поисках да се любя с Люси и се любих. Ако не се бях любил, щях да се изям от яд, че съм пропуснал добрата възможност. А ето, че ти сега ми завиждаш, нали?

— Тя не ми харесва — казах аз. Изпих остатъка от уискито си. — Хайде да вървим при дамите.

— Още не — отвърна той. — Те са добре там, пият кафе и ни разкъсват на парчета. Да ти сипя още уиски и този път не го разводнявай…

Оставих го да напълни чашата ми.

— Виж, за Люси бъркаш — подхвърлих аз. — Не ти завиждам.

— Всъщност не мислех за Люси — отвърна той. — Мислех за теб. Ето ме мен — четиридесет и шест годишен, три деца и мизерна службица, която съм получил само поради влиянието на тъща ми. Живея само като повишавам непрестанно дълговете си в банката и това минава само защото се знае, че тъща ми няма да живее вечно. А ето те теб — прекрасна служба, чудесна жена… стълб на обществото, върхът на света — щастлив си, нали?

— Не особено — казах.