Джон Брейн - Живот във висшето общество

Сюзън почти не говореше и едва се докосна до храната. Но въпреки това и тя, изглежда, бе обзета от общия тържествен дух; отдавна не бях виждал лицето й така сияещо от доброта. Никога не я бях виждал толкова млада на вид — роклята й от тънък бял муселин въпреки дълбокото деколте приличаше на рокля за първо причастие. Човек не би повярвал, че е родила две деца, помислих си с гордостта на собственик и веднага изпитах страх от тази мисъл, защото осъзнах какво има в добротата й. Сюзън съзряваше, Сюзън бе майка, Сюзън беше помогнала на Марк и Сибил, беше ги събрала отново. Почувствувах как уважението ми към нея прераства в обожание; тя беше станала много по-добра, отколкото е била досега и изведнъж — признах го пред себе си и изпитах странно облекчение — беше станала много по-добра от мене.

Сибил въздъхна.

— Колко съм щастлива така, със своя мъж и с приятелите си! Чувствувам се, като че съм преминала през ужасна буря. Не е ли така, мили?

— Да, мила — отвърна Марк. — Точно така.

Видях развеселен, че той току-що бе откъснал погледа си от гърдите на Сюзън.

— Има малко порто — каза Сибил. — Но не се бавете много. — Тя ни се закани с пръст.

— Няма да се бавим — обеща Марк. — Всъщност портото е глупав обичай. Винаги съм бил против него, и ти, нали, Джо? — Той ми намигна несръчно.

— Да. А, да, разбира се!

— Така казвате само. Зная ви аз.

Тя отново ни се закани с пръст. Лицето и пламтеше; не беше пияна, но я бе хванало. Станах и дръпнах стола й. Лъхна ме миризмата на парфюма й. Беше лек цветен парфюм и миризмата му не бе достатъчно силна, за да прикрие миризмата на пот. Досега не знаех, че употребява парфюм. На Марк му предстоеше страшна нощ. Тя беше възбудена; каквото и да правех, тази мисъл не предизвикваше в мен нищо друго, освен отвращение, а към Марк изпитвах весело презрение.

Жените излязоха от стаята и погледът му проследи Сюзън. Пак видях върху лицето му същия израз на отчаяно желание.

— Ти си щастливец — каза той.

— Зная — потвърдих аз.

— Сюзън беше незаменима. Не зная какво щеше да прави Сибил без нея. Идваше всеки ден да помага. Сибил… знаеш ги какви са жените! Много са издръжливи и изведнъж рухват. Тогава само друга жена може да им помогне.

Говореше, сякаш всичко случило се през последните десет дни не беше във връзка с него; и докато: разправяше подробно с какво Сюзън помогнала на Сибил, аз започнах да се дразня.

— Следващия път бъди по-предпазлив — казах. — Защо, дявол да го вземе, трябваше да избереш именно Люси?

Той се захили.

— Човек не избира момичетата, с които флиртува. Те го избират.

Марк оправи връзката си пред огледалото. Беше синя папионка на точки и ако аз я сложех, щях да приличам на безработен актьор; но на него тя сякаш подсказваше за веселост и благоденствие. Беше облечен в двуреден сив костюм; от десет години вече двуредни костюми не се носеха и все пак Марк ме накара тревожно да си помисля дали с новия си еднореден костюм не съм демоде.

— Аз лично не разбирам от тези работи. Но за предпочитане е да се действува далеч от къщи.

— Не хвърляй първия камък върху мене — каза той. — Зная, че съм лошо момче. Слушай, нали не обичаш порто? Пък и това порто е ужасно. И на всичко отгоре трябва да го преливаш и да го поднасяш в чаши — Марк отиде до бюфета и извади бутилка уиски „Бял кон“.

— Така е по-добре — съгласих се аз.

Помислих си какво значеше за мен помощта, която Сюзън бе оказала на Сибил: десет дена набързо приготвени обеди и вечери, десет дена непрестанни отчети за нещастията на Сибил, или от самата Сибил, или от Сюзън; десет дена „ревльовците с лица като пудинг“ ми се мъкнеха из къщата…

Марк наля две чаши уиски в големи дози.

— Напоследък сигурно си имал неудобства покрай нас — каза той, сякаш прочете мислите ми. — Извинявай!

— Няма смисъл да се безпокоим, след като е минало — отвърнах аз.

— Показах се същински глупак — продължи той. — Точно така. Но след десет години човек има нужда от малко разнообразие. Малко разнообразие, това е всичко. Повярвай ми, аз обичам жена си.

Беше явно, че не я обича; той изрече думите много бързо и за пръв път, откакто се познавахме, забелязах да добива виновен вид.

— Жените нищо не разбират — рекох аз.

— Точно така. Но и без тях не може. — Той глътна малко уиски. — Ти си добро момче, Джо, но може би и ти не разбираш. Люси е една глупава, малка никаквица… но тя… тя ме подмлади.

Той яхна един стол и сложи ръка на облегалката му. Поза от музикална комедия — така сяда красавецът хусар при сцената в кръчмата. Стори ми се, че аз не бих могъл да заема безнаказано такава поза.