Джон Брейн - Живот във висшето общество

Но бюрото ми — особено пък в сравнение с бюрото, което можех да очаквам при Тифилд — би ме накарало да не се откажа напълно от предложението. Огледах го с отвращение. Бяха ми пробутали най-тясната и най-зле проветрената стая в цялото административно здание. И табелката на вратата очевидно не заслужаваше килим на пода, а само една рогозка и едно издраскано дъбово писалище с чекмеджета, които винаги заяждаха.

Хилда, моята секретарка, погледнах с по-малко отвращение. Тя беше дребно, закръглено момиче, малко над двадесет години, с дребно, закръглено личице и с голяма пухеста червеникава коса. За мен тя никога не бе представлявала съблазън, но винаги беше жизнерадостна, умееше да пише правилно, и най-важното — знаеше всички клюки в службата.

— Здравей — казах аз. — Какво ново?

— Ей онези калкулации — отвърна тя.

Взех папката от кошничката за предстояща работа. Тук имаше поне четири часа труд; хванах главата си с ръка.

— Не могат ли да почакат?

— Мистър Робин ги иска за три часа. А в три и половина имате среща с мистър Смитърс.

— Той е в Уейкфилд — казах аз. — Няма да успея.

— Ще отложа срещата с половин час — предложи тя. Порови в чантата си и ми подаде тубичка аспирин. — Ще ви поръчам чаша чай. — Тя вдигна слушалката на телефона.

След като поръча чая, Хилда ме изгледа одобрително, въздъхна и пак се зае да чука на машината.

— Добре. Признавам си. Малко съм махмурлия.

Тя се изсмя.

— Мистър Хедърсет беше сигурен, че ще бъдете махмурлия.

— Какво е търсил тука?

Тя наду бузи и надебели гласа си.

— „Здравейте, малката! Мислех си дали ще мога да кажа две думи на мистър Лемптън…“ Осведомих го, че още не сте дошли, а той се захили и каза, че не се учудва, и отиде в стаята на мистър Мидридж.

Взех чашата чай от разсилния.

— Той ми каза, че е дошъл да се види с мистър Браун.

— Но не го видя — отвърна Хилда.

Налапах четири аспирина и ги разтворих с глътка чай.

— Мистър Хедърсет май не ти харесва много — попитах аз.

Хилда се престори, че повръща.

— Много е зализан — отвърна тя. — От тия мъже е, дето сякаш имат трета ръка, и човек никога не знае, къде се завира…

— Но на вид не е лош — рекох аз. Прозях се. — Господи, как мразя този сезон! Как бих си взел отпуската още сега…

— Ще ходите в Корнуол, нали?

— Имаме вила.

Разтворих папката с калкулациите, после погледнах нетърпеливо копието на доклада ми в кошничката за готови документи. Посегнах да го взема.

— Недейте — каза Хилда. — Превъзходен е. Истински брилянт. Хванали сте цялото положение и съвсем точно сте казали на „А. 3. Браун и компания“ какво да прави. Сега ви остава само да чакате.

— Вече две седмици чакам — отвърнах аз. — Не ме е търсил тази сутрин, нали?

— Щях да ви кажа, ако ви беше търсил.

— Свържи ме с него.

— С мистър Браун ли?

— А с кой друг?

— Честно казано, ако бях на ваше място, нямаше да го търся.

— Дявол да го вземе, Хилда, не противоречи на съдбата! Прекалено много работа съм хвърлил по този доклад, за да го оставя да го забрави.

Тя ми се изплези.

— Сега той сигурно няма да е в бюрото си — отвърна тя.

— Няма значение. Намери го, където и да е.

Тя ми се изплези отново, но след минута и половина вече говорех с Браун.

— Какво искаш, по дяволите?

— За доклада…

— Кой доклад?

— Моят доклад по положението с изчислителната машина.

Браун изсумтя.

— За това ли ме безпокоиш?

— Важно е.

— Работата, която върша в момента, е по-важна. Ще се занимая с доклада ти, когато намеря време.

— От две седмици е при тебе — обясних аз. — А положението съвсем не се подобрява.

— Това не е твоя грижа, младежо. И изчислителната машина влиза в задълженията на мистър Мидридж, не в твоите. Ясно ли ти е?

— Не разбираш… — започнах отчаяно аз; но той ми беше затворил телефона. Треснах слушалката.

— По-добре да накъсам този идиотски доклад на парчета!…

— Предупредих ви. — Хилда сложи ръка на челото ми. Ръката й беше хладна и приятно миришеше на парфюмиран сапун.

— Не се безпокойте — каза тя. — Мислете си за отпуската. Ще вземете ли и децата?

— И двете — отвърнах аз.

Ръката й ме погали леко по челото; затворих очи. Нямах никакви намерения към нея; но нейната малка, мека и хладка ръка, която издаваше дъх на жасмин, веднага разпръсна нарастващото ми чувство на безполезност.

— Ще бъде хубаво — рече тя. — Ще ви бъде приятно да сте с Хари.

Отворих очи. Тя махна ръка и отиде на бюрото си.