Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Цигарите са в десния ми джоб — отвърнах аз. — Моля ви да ми запалите и една за мен.

Усетих ръката й в джоба си.

— От вас винаги ми се допушва — каза тя и сложи цигарата в устата ми.

Върху цигарата не бяха останали следи от червило, но сякаш се бе запазил вкусът на нейния парфюм. Спомних си един разказ от учебника ми по латински: имало една съкровищница и един хитър крадец. Съкровищницата била надълбоко и облицована с олово, но накрая хитрият крадец се промъкнал в нея. В разказа той бе наказан; но това беше приказка за деца, не за възрастни.

Бяхме излезли от гората и се спускахме по хълма към селото Харкъмб. Скоро, при пътния знак, веднага зад енорийската черква, щяхме да преминем от Уорли в Ледърсфорд, скоро въздухът щеше да загуби своята свежест, силният вятър щеше да изчезне сред подгизналите поля, Ринг роуд, прав като линия, щеше да промени пътуването в нещо неподходящо, във всичко онова, с което се бях примирил, преди да срещна Нора. И скоро комините на Ледърсфорд щяха да ми припомнят, че задълженията ми започват отново, че действията ми се подчиняват на здравия разум. Сега обаче, докато бяхме още в Уорли, докато не бяхме напуснали моята страна, беше време да кажа всичко.

— Изнервям ли ви? — попитах аз. Не исках това да кажа; но внезапно ме обзе някакво съжаление към нея.

— Започнахте да ме изнервяте още от първия път, когато се запознах с вас. Вие представлявате всичко противоположно на качествата, които бих искала да притежава мъжът. Чувствувам, че е несправедливо да бъда толкова много против някого…

— Продължавайте — поощрих я аз. — Опишете ме хубавичко. Кажете още някои мили неща.

— Омръзна ми да говоря — каза тя. — И цял ден да говорим, накрая вие ще си бъдете все така ужасен. — Тя взе ръката ми и я целуна.

— Вече никога няма да я мия — рекох аз. — Защо го направихте?

— Харесвам ръцете ви. Но това няма никакво значение.

Бяхме вече прекосили границата на Уорли; но не настъпи никаква промяна. Имах задължения само към себе си, нищо нямаше значение, освен да изтръгна от нея отговора, който желаех.

— И все пак има някакво значение за вас — настоях аз.

Изведнъж помислих за Марк и Сюзън; вече бе престанало да ме боли от тази мисъл, изпитвах към тях презрителна търпимост. Хвърлих цигарата и поставих за миг лявата си ръка върху бедрото на Нора. Усетих как потръпна.

— Иска ми се да не бяхте толкова ужасен — каза тя. — Макар че нищо не може да се поправи. Иска ми се да не бяхте женен.

— Боже мой! — възкликнах аз. — Не може ли да спрем за малко?

— Няма къде да спрем. И не е сега времето. — Тя бръкна в джобчето на сакото ми и извади една химикалка. — Ще ви дам телефонния си номер.

Погледнах полята край Ринг роуд. Нямаше пътища, които да завиват встрани, нито високи стени, нито падини, само огромна плоска пустош под дъжда.

— Кога ще дойде време?

— Не зная — отвърна тя. — Може би никога. Кога ви започва отпуската?

— Идният понеделник, за три седмици.

Прегърнах я през рамото.

— Не бива — каза тя. — Хората ще ни видят.

— Добре. Но докоснете се до мен за миг. Искам да почувствувам ръката ви.

Тя стисна коляното ми.

— Господи, ужасен сте! Нищо добро няма да излезе от това.

— Можете да задържите химикалката.

— Точно това смятам да направя — отвърна тя.

— Днес следобед видях леля Сибил — съобщи Хари, докато вечеряхме на другия ден. — Попита ме кога ти и мама ще отидете да ги видите.

— Трябва да питаш баща си — посъветва го Сюзън. Тя се смръщи на Барбара. — Барбара, за бога, яж си кифлата и не прави трохи.

— Не обичам леля Сибил — каза Барбара. — Лицето й е все намръщено. И мирише, ама наистина мирише.

Потиснах усмивката си.

— Много е лошо да говориш така, Барбара.

— Защо трябва тя да ми е леля?

— Всъщност тя не ни е леля — обясни Хари. Той наплеска наденицата си с доматен сос. — Баба казва, че било просташко да наричаш хората лели и чичовци, когато те не са ти такива.

— Сибил е твоя братовчедка — каза Сюзън. — И така е прието като израз на уважение към по-възрастните хора. И въпреки че не ми е приятно да те мъмря още от първия ти ден в къщи, моля те, не натиквай цялата наденица в устата си. — Тя запали цигара и се загледа мрачно в кухненския прозорец. Още от сутринта продължаваше да вали.

Хари нагълта наденицата с пълна уста.

— Ама наистина понамирисва малко, нали? — подхвърли той.

— Млъквай! — изкрещя Сюзън. — Не се показвай като ужасен малък глупак!