Джон Брейн - Живот във висшето общество

Нощницата не беше като тая, която бях донесъл на Сюзън от Лондон; понеже Сибил я бе избирала, украшенията й бяха прекалени, а цветът й — тъмен и металически. Никога преди това не бях виждал тъкмо този нюанс на синия цвят.

Втората чаша уиски беше върнала цвета по бузите на Марк.

— Не съм я избрал аз, Джо — каза той.

— Шегувам се — отвърнах аз. Видях, че е уплашен; сигурно не е искал да дойде, но дори и с извинението за болестта си не е посмял да отклони своето посещение.

— Точно такава исках — повтори Сюзън. — Много мило от ваша страна.

— Идеята беше на Сибил — обясни Марк и ме погледна умолително. — Тя просто излезе и я купи.

Гледаше ме в лицето, сякаш очакваше удар, на който не може да отвърне. Усещаше, че точно тази нощница имаше някакво особено значение, усещаше, че е бил направен погрешен избор, но не знаеше защо. Беше опрян до стената, повече не се съпротивляваше. Не знаех защо бе така, но знаех, че пред мен стои един много уплашен мъж.

— Идеята е била чудесна — рекох аз и прегърнах Сюзън през кръста. — Ще изкараме втори меден месец, нали, мила?

Сюзън се захили.

— Лошо момче! — възкликна тя.

Тъстът ми се приближи към нас. Той държеше Нора за ръка.

— Вече е късно за един старец да бодърствува и да пие — каза той. — Ще си тръгвам веднага щом успея да откъсна жена си.

— Не сте старец — отговори му Нора. — Вие сте хубав мъж и го знаете.

Браун извади табакерата си, отвори я, погледна в нея с нескрито желание и пак я затвори. Това беше вярно; с гъстите си вежди и смели черти на лицето, които още не се бяха отпуснали, той беше онова, което наричат хубав мъж.

Браун се усмихна на Нора.

— Още няколко такива комплимента, моето момиче, и ще заведа в къщи вас вместо жена си.

— Надявам се, че добре си се забавлявал — рекох аз. — Наистина ли трябва да си вървиш?

— Страх ме е, че се налага, Джо. — Той се обърна към Нора. — Трябва да дойдете у нас на аперитив следващата неделя сутринта — покани, я той. — И кажете на брат си да ми се обади по онзи въпрос.

— Още не го познавате — отвърна Нора.

— Ако е толкова интелигентен, колкото е сестра му, ще свърши добра работа. — Браун целуна ръка на Нора.

Изведнъж се изненадах от съчувствието си към стария човек, който не смееше да изпуши една пура и трябваше да си отиде в девет и половина; и от съчувствието си към Марк, все още изплашен, все още очакващ удар. Не остана вече кого да мразя. Прегърнах по-здраво Сюзън през кръста.

Настъпи един миг, когато нямаше никакво значение къде сме, когато удобството, удоволствието, дори нежността отстъпиха пред нейните пожелания, отначало прошепнати, а после изкрещени; ние двамата пътувахме извън себе си, извън себе си като отделни същества, а сега дори и извън себе си като едно същество: ние бяхме самият акт, а актът беше сляп и огромен като смъртта.

После се озовахме на задната седалка в колата ми, на завоя до Гилдън лейн; беше тъмно, студено и се надигаше белезникава мъгла, сякаш падналите листа я издишваха. Погладих леко гърба й с лице, притиснато до нейното. Не знаех дали съм щастлив, или не, знаех само, че не мога да бъда тъжен; защото сега започваше да се проявява нежността, нежност, която преливаше дори и върху дрехите й, нахвърлени по задната, седалка: те не бяха прозаични, нито пък част на порнографска снимка, а част от нея самата, също като гладкия й силен гръб, ситно къдравата й коса и спокойното, усмихнато лице. Помежду ни нямаше измама; след акта не можеше да има тъга и дори найлонът, дантелите и памукът можеха да участвуват в нежността, да бъдат смешни, какъвто беше и нейният безпорядък в този миг.

— Ръцете ти са топли — каза тя. — Като че ли не го знаеш сам!

Нора въздъхна.

— Мислиш ли, че можем да останем така цялата нощ?

— Може би ще се наложи — отвърнах аз. — Надига се мъгла.

— Бихме могли да пренощуваме някъде — предложи тя. — Ще тръгнем на север, преди мъглата да се сгъсти…

— Не, мила. И на мен ми се ще не по-малко, отколкото на теб, но не може да стане. Сюзън веднага ще подуши нещо.

Тя рязко скочи от коленете ми и седна до мен.

— Полудявам, като говориш така — викна Нора. — Какво значение има Сюзън, дявол да го вземе?

— Нека бъдем разумни, мила — рекох аз. — Засега тя е виновната страна, поне според закона. Нека не поемаме риск. — Дръпнах ципа на панталона; заяде наполовина. — По дяволите тази машинка!

Нора се изсмя.

— Дай аз да го затворя — предложи тя. Наведе се над мен. — Ето го. Трябва умение, а не груба сила.