Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Мистър Лемптън е малко несдържан — подхвърли той. — Ние, по-старите, сме се научили да се оглеждаме, преди да скочим.

Гласът му имаше два тембъра: единият беше на професионалиста, спокоен и точен, а другият — на цивилния проповедник, гръмлив и мазен. Сега говореше с проповедническия си глас.

— Ние с мистър Мидридж подработихме някои цени — обясни Браун. — В съботата и неделята аз сам подработих някои цифри и ми се видяха малко различни от твоите. Но понеже не съм счетоводител, мога да греша. Аз се ръководя от инстинктите си, нали разбираш? Аз съм просто един груб, невежествен бизнесмен.

— Тези резултати не са окончателни… Браун удари доклада ми върху бюрото.

— Не били окончателни? Тогава каква полза от този документ? — Той отвори доклада. — Всяка нормална сметководна работа — а това естествено включва и контрола върху запасите — трябва да стане с изчислителни машини. Точно така казваш ти. Препоръчваш да се закупят шест броя от тези проклети изобретения, а знаеш ли колко струват? Близо две хиляди лири. Остава и трудността по доставката им. Мислил ли си по този въпрос?

— Мислил съм, разбира се — отвърнах аз. — Ако погледнеш на страница десета…

— Четох я. На пръв поглед изглежда, че си обхванал въпроса. Но само изглежда. Най-напред ти си подценил броя на чиновниците, които ще ни трябват, докато получим машините.

— И съвсем подчертано е надценил заплатите, които трябва да им се плащат — подхвърли Мидридж.

Той отиде при канапето и седна. Обикновено той сядаше вдървено и с изправен гръб; а сега се настани съвсем удобно и погледът му спря върху барчето, сякаш беше готов в този миг да направи изключение от собствените си правила.

— Сега не се намират лесно добри чиновници — отвърнах аз. — А и ние не им даваме кой знае каква гаранция, нали?

— Гаранция! — Браун имаше вид, сякаш искаше да се изплюе. — Да не би да сме социалистическа държава, по дяволите! Колко изчислителни машини мислите, че са ни нужни, мистър Мидридж?

— Най-много четири. Най-много, уверявам ви.

— Това се различава от твоите изчисления, Джо.

— Аз продължавам да мисля, че ни са нужни най-малко шест — отвърнах аз.

— Радвам се, че си толкова упорит — каза Браун, — макар да грешиш. — Той ми подаде листа. — Имаме и още някои изчисления.

Погледнах акуратните ергенски цифри. В първия миг не ми казваха нищо; сякаш бях загубил способността си да броя. И тогава разбрах, че съм претърпял поражение. Не бях положил достатъчно труд за доклада, бях изпуснал твърде много неща.

Знаех, че съм прав, но не можех да го докажа веднага и на място; а само това имаше значение. Преди, когато трябваше да мисля за доклада, аз мислех за Сюзън; а сега, когато трябваше да споря по него и да докажа неговата правота в основни линии, мислех за Нора. Изведнъж всичко друго ми се видя маловажно, освен нуждата да бъда с нея; след десет години пак стигнах до положението, в което се бях заклел никога да не изпадам — безнадеждна зависимост от друго човешко същество. Сложих листа върху бюрото.

— Мога да поспоря по този въпрос. Но няма да го направя.

— Спори, момчето ми. Хайде. Казах ти, че обичам да гледам как човек защищава убежденията си. Нямам нищо против човек да е малко инат; би трябвало да ме опознаеш за десет години. Нали така, мистър Мидридж?

— Мистър Браун не обича, когато служителите му лесно се съгласяват с него — отвърна Мидридж.

Запалих цигара.

— Аз не отстъпих лесно още в началото, когато обсъждахме проекта за изчислителните машини — подхвърлих. — Ако беше направено това, което предложих тогава и което предложиха хората от тяхната фирма, нямаше да страдаме от всички тези безпокойства.

— Точно това имам пред вид. — Браун ме изгледа кръвнишки. — Защо не ме разубеди тогава?

Погледнах го, без да вярвам на очите си. После почнах да се смея.

— От тези думи онемях — казах. — На това не мога да отговоря нищо.

Браун си позволи да се усмихне.

— С всички се справям, нали, Мидридж?

— Почакай малко — продължих аз. — Сега въпросът е как машините да ни служат добре. Трябва наново да обмислим цялата работа и се нуждаем от помощ.

— Ще стигнем и до това — отвърна той.

— Не можеш да отречеш, че по този въпрос съм прав.

— Прав си. Само „Фламвил“ могат да свършат тази работа. Те са изработили проклетата дяволия и те единствени могат да направят цялостното програмиране. Но няма да ни измъкнат пет хиляди лири.

— Това е цената им — казах аз.