Джон Брейн - Живот във висшето общество

Звънна се.

Не познах веднага откъде иде звукът; беше по-мек от телефонния звън, сякаш далечна камбана. За миг разумът ми бе замъглен от неясни страхове, стори ми се, че сънят не беше свършил. През триседмичния ми престой в Лондон не бях чувал такъв звук; никой не беше идвал в апартамента.

Не исках да виждам никого, чувствувах се неудобно, брадясал, и по халат в четири часа следобед; запитах се дали да оставя звънеца да звъни, както се оставя отворена телефонна слушалка, нещо, което винаги ми се е искало да направя. Но бавно и неохотно отидох към вратата.

Беше мисис Браун, безукоризнена, облечена в бял шлифер с колан. Забелязах, че черните й лакирани обувки бяха сухи, а чадърът — неразтворен; в това нямаше нищо чудно, защото се предполагаше, че е дошла с такси, но ми дойде наум, че не познавам друг човек, който толкова малко да се влияе от атмосферните условия. Точно така би изглеждала тя, дори да беше вървяла двадесет мили пеша под проливен дъжд.

— Мога ли да вляза? — попита.

— Моля.

Помогнах й да си свали палтото. Беше облечена в тясна рокля от черно найлоново жарсе; въпреки сивата й коса нещо в извивката на гърба напомняше за Сюзън. С изненада открих, че не чувствувам омраза или болка, по-скоро физическа привързаност.

Тя седна на канапето и скръсти ръце на скута си.

— Сигурно се чудиш защо съм дошла, нали? — започна тя.

Усмихнах се.

— Сигурно ще ми го съобщиш веднага, нали?

Тя ме изгледа втренчено.

— Така ли мислиш?

— Дошла си да ми кажеш колко справедлива си била към мене. Не е ли тъй? Дошла си, както казват хората от вашата класа, да ме поставиш на мястото ми. Изненадан съм само, че не дойде по-рано. А къде е съпругът ти? Не може ли сам да си оправя неприятностите?

— Той искаше да дойде — отвърна тя. — Но не по тия причини, които изброяваш.

— Дявол да го вземе, на мен не ги разправяй! — Усетих, че думите ми звучат някак кухо, защото не можех да се обърна към нея на име.

— Няма нужда да ругаеш — подхвърли тя студено.

— Добре. Но кажи ми каквото имаш да кажеш. Няма нужда да щадиш чувствата ми. Никой не ги щади.

— Трудно е — обясни тя. — Трудно е. Защото ти не си справедлив към мен. И към Ейб. Ти винаги си грешил.

— Така ли? — Запалих цигара. Бях репетирал този разговор много пъти, но сега, когато тя беше тук, сякаш забравих всички подготвени реплики. — Можеш да ми кажеш това, което имаш да кажеш. Но няма да ме изненадаш. — Отпих малко уиски от чашата до мен. — Съпругът ти е уредил с Тифилд да не получа работа при него. И е говорил навсякъде, за да не мога да намеря прилична работа. И само моя грешка е, че Сюзън ми е изневерила, защото аз съм толкова долен, груб и развратен. И къщата, и всичко друго е на нейно име. И ще наемете добър адвокат, и децата ще останат при нея, и ще се погрижите да забравят, че някога съм им бил баща…

Млъкнах. Бях говорил на Нора за себе си като за баща и не чувствувах нищо. Но сега, когато гледах бялото лице на тъща си, не можех да продължа.

— Ела тук — каза тя.

Седнах до нея. Тя ме хвана за ръката.

— Съжалявам, драги мой. Но няма да ти стане по-добре, като отбягваш всичко. И няма смисъл да ме обиждаш. Нито да обиждаш Ейб. Не съм дошла да те наранявам още повече.

— Не можеш — отвърнах аз. — Никой не може. Не можеш да ме нараниш повече. Барбара…

Като произнесох името й, заплаках.

— Няма да видя вече Барбара; няма да видя вече Барбара. А щом не мога да видя нея, не мога да видя и сина си. Нищо не ми остава.

— Сюзън ми разправи всичко — каза тя.

— Не е трябвало.

Внезапно се почувствувах смачкан и победен — дебел, необръснат рогоносец, който циври в халата си. Отдръпнах ръка.

— Ще се обръсна, ако ме извиниш. Прощавай, че ме завари в такъв вид.

— Моля ти се и друг път съм виждала необръснати мъже.

Турих в контакта щепсела на електрическата самобръсначка.

— Всичко ли ти разправи?

— Потвърди всичко.

Оставих самобръсначката.

— Господи, как ли си злорадствувала! Гледала си ме с неговата дъщеря…

— Престани! Тя не е негова дъщеря. Можеш да кажеш, че и Хари е негов син. Да имаш деца е нещо много повече от зачеването.

Пак седнах до нея. Тя протегна ръка; хванах я здраво не от признателност, не от желание, а от нуждата да почувствувам присъствието на друго човешко същество.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рекох аз. — Вече нищо не разбирам. Барбара дъщеря на Марк ли е, или не е?

— Ти го познаваш, нали? По мое мнение той не е лош, но не е и стока. В някои отношения прилича на теб, но му липсват твоите преимущества.