Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Моите преимущества? Задната уличка в Дафтън? Или дафтънската гимназия? Всичко, което съм постигнал, съм го постигнал с пот на челото. Той е, който има преимущества.

— Аз се изразявам съвсем точно. Ти можеш да вървиш само нагоре; а когато бащата на Марк загуби парите си, той можеше да върви само надолу.

Направих гримаса.

— Произходът ми е толкова долен — искаш да кажеш, че всяка промяна е за добро.

— Ти си смешно обидчив. Марк е бил разглезен още като млад, всичко е получавал наготово. Ти си се научил да разчиташ на себе си. В това отношение твоето детство е било много по-щастливо от детството на Марк.

Познавах баща му. Той беше лош човек и не го казвам лекомислено.

— Пет пари не давам за юношеските му мъки — отговорих аз. — Не си дошла да ми разправяш за тях, нали?

— Юношеските мъки е добре казано — рече тя. — Но, разбира се, не очаквам това да те засегне.

— Нещо се е случило. Някой му е казал, нали?

— Никой не му е казал. Но и да бяха му казали, той нямаше дума да продума. Дотолкова поне е джентълмен. — Тя говореше, сякаш се гордееше с него.

— Значи, нашата тайна е запазена. Каквото и да се случи, той е джентълмен, а аз не съм. Няма да му кажа какъв голям глупак съм бил заради него. Няма да стане скандал. От това ли се страхувате? Затова ли дойде?

— Сигурно не си прочел писмото на Ейб — въздъхна тя.

— Не го прочетох. Изгорих го.

— О, господи! — Лицето, й се удължи, изкривено от болка. — Ти ни мразиш. Истински ни мразиш. Защо, Джо, защо? Защо ни мразиш толкова много? В писмото нямаше нищо, което да те нарани. Ейб съжалява за теб. Чувствува отговорност за случилото се…

— Има защо — казах аз.

— Да, има защо. И двамата трябва да чувствуваме отговорност. Но недей иска всичко наведнъж, Джо. Не става въпрос изобщо за твоето уволнение. Ейб разбира, че ти трябва малко време, за да премислиш…

— Значи, и той знае.

Тя поклати глава.

— Не, той не би понесъл толкова удари. Не виждам защо трябва да знае.

— Не се плаши — казах аз. — От мен няма да го научи.

— Никога не съм се плашила от това — отвърна тя кротко.

— Няма да се върна в Уорли. Нагледах ви се. Вие мислехте, че нямам кураж да го направя, но аз избягах. Започвам отново. Не искам нищо от вас, до гуша сте ми дошли всички, дявол да ви вземе… — пак заплаках.

Тя погали леко ръката ми.

— И това май не те прави много щастлив — рече тя. — Знаеш ли какво си мислех отначало, когато се ожени Сюзън? Тогава не те обичах, не ми харесваше постъпката ти с Алис Айсджил, не ми харесваше, че явно използуваше Сюзън, за да добиеш каквото искаш. Но в теб имаше нещо — независимо дали беше щастлив, или не, ти вярваше, че можеш да бъдеш щастлив. А сега вече не вярваш, нали?

— Как да вярвам! — измърморих аз.

— Не се сърди, че те питам, но сигурен ли си, че обичаш Нора?

— А защо мислиш съм напуснал дома си?

— Не заради нея — отвърна тя.

— Тя вярва, че е така. Това е достатъчно.

— Няма да й бъде достатъчно, ако някога разбере за Барбара.

— Ще й кажа, когато му дойде времето.

— Променил си се, драги мой.

Нощта се спущаше и в полумрака острите черти на лицето й се разтопиха, а сивотата на меката й лъскава коса изглеждаше сякаш доброволно избрана, а не настъпила с годините.

— Не се чувствувам променен — отвърнах аз.

— Променил си се. Няма я предишната ти решителност. По-рано никога не отлагаше нещата.

Крайчецът на комбинезона й се подаваше съвсем малко; открояваше се с ярката си белота върху черната рокля. Тя го погледна, намръщи се леко, но не направи опит да го дръпне нагоре.

— Тука съм временно — казах аз. — Скоро ще се преместим в Хемпстед.

— Ще постъпиш ли на работа при Едгар Тифилд?

— Не зная.

— Ейб няма да ти попречи.

— Много великодушно от негова страна.

— Той е много по-великодушен, отколкото си мислиш. Само аз зная колко великодушен е. А може би не само аз.

Сега ми се струваше важно да държа ръката й; но в последвалото мълчание беше трудно да се разбере кой кого утешава. Не я попитах нищо, а нямаше и нужда; но знаех, че по различни пътища и двамата бяхме стигнали до едно и също място.

— Не става дума за тази, за която мислиш — сподели тя тихо.

За миг притиснах ръката й до бузата си.

— Мъчното е човек да живее със себе си — казах аз. — Не мога да се върна при нея. Тя иска ли да се върна?

— Това ще трябва сам да решиш.

— Барбара пита ли за мен?

— Ти имаш не само дъщеря, а и син. Хари пита за тебе.

— Той е в училище.