Джон Брейн - Живот във висшето общество

Не мислех вече за „Градския джентълмен“ от куклите на Хари, а за „Седналата жена“. „Седналата жена“ носеше плисирана пола и притискаше чанта до гърдите си. Острите й гърди изпъкваха под раирания пуловер и изразът й беше почти свиреп като израза на Нора в този миг. Тя нямаше подставка, защото не се нуждаеше от такава. Но също като „Градския джентълмен“ и тя не можеше да се движи по собствено желание. И аз не се различавах от тях. Някаква ръка се бе спуснала и ме беше набутала в ръцете й, някаква ръка се беше спуснала и ме беше набутала в Лондон; някаква ръка се бе спуснала и ме беше отстранила от сина ми. Както и да назовавах тази ръка, която ме местеше, както и да назовавах ръката, която местеше Нора, името й не беше любов.

— Джо — каза тя, — ти не ме слушаш.

— Мислех.

— Ще му се обадиш ли утре?

— Ще му се обадя, стига да мога.

— Джо, когато Ник те помоли да му се обадиш на другия ден, то значи, че трябва да му се обадиш на другия ден. Ако не го направиш, безсмислено е да го търсиш повече. Ще те отпише напълно.

— Ужасно! — отвърнах аз. — Няма да го преживея.

— Не искаш ли да постъпиш на тази работа?

— Още никой не ми я е предложил.

— Предложиха ти, глупчо. Утре той ще те покани да се видите в бюрото му, ще те предаде на някой друг, няколко бележки ще се разменят и ще постъпиш. Той така работи.

— Утре не мога да го видя. Отивам в Капуа.

— Отиваш в Капуа?

— Нали така наричаме Уорли?

— Нещо не е в ред — каза тя. Изправи гърба си, сякаш в очакване на присъдата. — Бих предпочела да ми го кажеш, каквото и да е. Обещавам да не правя сцени, Джо.

— Няма причина за сцени — отговорих аз. — Хари е избягал от училище. Иска да ме види. Това е всичко.

— И ти трябва веднага да отидеш? Не може ли да почака един ден?

— Трябваше да отида още преди два дни — казах аз. — Няма да се изненадам, ако вече не иска да ме види. Бедният… — Закрих очи с ръце.

Тя свали ръцете ми.

— Не се срамувай. Досега не съм те виждала да плачеш. За мен това е удоволствие, Джо. Аз съм плакала за теб, Джо. Когато напуснах Капуа, всяка нощ плачех за теб. Но тогава си представях нашия нов живот и преставах да плача. — Тя почука по розовата маса. — И тази маса беше част от мечтите ми. Винаги съм харесвала това заведение. Не зная защо. Можех и преди да обядвам тука, но никога не съм идвала. Пазех го за специален случай. — Тя се огледа. — Розовите светлини, килимите, розовите стени — сякаш си в скъпа кутия за шоколадени бонбони, дори е прекалено хубаво за делови обед. Когато Ник каза, че ще обядваме тук, на мен ми се стори, че това е добър знак. Всичко се развиваше както трябва…

— Така ще е и занапред — прекъснах я аз.

— Не, мили, не! Ще ми поръчаш ли още едно бренди!

Повиках келнера. Поръчах и сложих ръката си върху нейната.

— Ще се върна — уверих я аз. — Нали и ти искаше да отида в Капуа?

— Не разбираш — отвърна тъжно тя. — Аз исках да отидеш, когато беше благоприятният момент. Сега вече не е благоприятният момент.

— Той е малко момче — отвърнах аз безпомощно. — Аз съм негов баща. Трябва да отида при него.

— Ти си баща и на Барбара — рече тя. — Зная какво изпитваш към нея. Ти говориш насън, Джо. В съня си изплакваш името й, но когато си буден, никога не го споменаваш.

— Барбара няма… — започнах аз и млъкнах.

Тя поклати глава.

— Няма значение ли? Не, има, Джо. Има по-голямо дори от Хари. Има по-голямо значение от службата при Ник, по-голямо значение и от мен. И от нашите деца. — Тя се засмя. — „Ърлс Коурт“, „Глостър Роуд“, „Саут Кенсингтън 19 19 Имена на гари в лондонското метро. — Б.пр. “ — още не са родени, нали? — Тя се освободи леко от ръката ми. — Най-добре е да се върнеш при собствените си деца — завърши тя.

— Нора — отвърнах аз. — Ще ти кажа истината. Не е така, както си мислиш… — млъкнах. Беше минало времето, когато можех да й кажа истината: сега можех само да нараня безвъзвратно гордостта й.

— Не казвай нищо повече, мили — поде Нора. — И не се безпокой за мен. Няма да правя глупости.

— Обичам те — казах аз.

— И аз те обичам — отвърна тя. — Но май нямам голяма полза от това.

— Нора — рекох аз, — не искам да свършим така. Довечера ще ти се обадя по телефона…

— Казах ти да не се безпокоиш — отговори тя. — Не мога повече да се състезавам. Видях израза на лицето ти, когато споменах Барбара. Това ми стигаше, мили. Не мога да се състезавам с нея.

Донесоха брендито и тя чукна чашата си в моята.

— Пожелавам ти да прекараш добре в Капуа — каза.