Джон Брейн - Живот във висшето общество

Аз също се захилих в отговор.

— Нали знаеш, разкаяните бракониери стават най-добрите горски.

Браун отвори барчето.

— Имай пред вид, че тази работа не е съвсем редна. Но нека да пием за успеха й. — Той наля две доста солидни дози „Блек енд Уайт 7 7 Блек енд Уайт — марка уиски. — Б.пр. “.

— Може и да не ме изберат — казах аз.

— Няма значение. Да пием въпреки всичко.

Погледна ме с нещо подобно на обич.

— Да пием, за да отпразнуваме факта, че поне веднъж си изпълнил мое желание.

Вдигнах чашата си; изведнъж, без никаква причина изпитах към него съжаление. Отдавна не бях виждал нещо (като изключим внука му), което да му достави толкова голямо удоволствие. Зачудих се какъв капан се крие в тази работа. Той не можеше да се вълнува дали ще ме изберат в съвета, или не, не можеше да взема избора толкова сериозно. Но по усмивката на лицето му разбрах, че наистина се вълнува. Само два пъти бях виждал тази усмивка на лицето му; веднъж, когато се роди Хари, и веднъж след раждането на Барбара, когато му казах, че Сюзън е вън от всяка опасност.

Тази усмивка правеше червеното му тежко, квадратно лице да изглежда изненадващо младо; твърдите, властнически линии не изчезваха, но се стопляха и преставаха да бъдат арогантни. За миг открих, че почти го обичам, и ми мина мисълта, че и аз бих могъл да се увлека като него в претенциозната клоунада на местното управление.

Но когато вечерта се прибрах с колата в къщи и двойните следобедни уискита започваха да се превръщат в леко, но непрекъснато главоболие, аз вече съжалявах, че бях се съгласил. А трябваше да се ходи и до Лондон — на Сюзън нямаше да й бъде никак приятно. Обикновено прибирането с кола ми доставяше удоволствие; кварталът на Ледърсфорд, където беше заводът, бе толкова отвратителен и контрастът с Уорли — толкова силен, че всеки ден наново изпитвах радостта си от Уорли. На това можех да разчитам; реакцията ми винаги биваше еднаква. Усещах леко облекчение, когато излизах от завода по Раудън роуд и завивах по Бирмингам роуд; но това чувство се споделяше от цялата тълпа, през която си пробивах път. Споделяше се и затова губеше цената си — истинската наслада започваше, когато завивах от Бирмингам роуд в Ледърсфорд Ринг роуд, късо парче от двойно шосе, което минаваше през бивша миньорска област, сега отново върнала се към земеделието. Тази вечер под ситния дъжд полята изглеждаха по-запуснати от обикновено и тяхната непроменлива, ужасна ревност бодеше очите ми. Друг ден това би ми доставило удоволствие — както човек е доволен от пресъхналото си гърло, преди да си пийне. Защото скоро щях да завия наляво по Лийдс роуд, после надясно по Уорли роуд и после щях да карам направо за Хаукомб. А щом стигнех Хаукомб, вече си бях в къщи. Нямаше нужда да го познавам по табелата; в Хаукомб въздухът имаше друг мирис.

Истинска наслада, пълна радост започвах да изпитвам в Хаукомб; но тази вечер селото беше като всяко друго. Въздухът не миришеше различно; Хаукомб бе в ниското на Уорли роуд, а Уорли роуд се изкачваше хиляди фута. Всъщност разбрах, че не ми се прибира в къщи. Не само защото Сюзън щеше да се разсърди поради пътуването ми до Лондон и заради съгласието ми да се кандидатирам за съветник; имаше нещо много по-лошо. Цели десет години това мое пътуване към дома беше успешно бягство; всеки сантиметър по-близо до Уорли увеличаваше разстоянието между мен и моя тъст. Разбира се, и в Уорли го виждах доста често, но само като дядо, като частно лице.

В този му вид вече можех да го приема, дори понякога го намирах почти човечен. Но сега и двамата щяхме да бъдем съветници. Или по-скоро той щеше да продължи да ми бъде началник. Нямаше да мога да избягам, никога нямаше да мога да се почувствувам свободен и независим. И щом се произнесеше комитетът по избора, вече нищо не можеше да се направи — както Хари Рънсет беше казал веднъж пиян, мястото в Парк роуд беше толкова сигурно за консерваторите, че там биха избрали и най-мръсната котка за съветник, стига партията да я предложи. „В къщи имам един сиамски котарак — беше обяснил той, — сигурен съм, че ако партията го предложи, всички ще гласуват за него…“

Спомних си всичко: бях го чул през втора ръка от Ева Стор, която продължаваше да бъде обменен център за всички скандални новини в Уорли. Около тази фраза беше станала малка разправия; доста смекчена и без да се споменават имена, тя беше цитирана дори в местния печат. Браун беше оправил всичко, разбира се; предполагам, че са напомнили на отговорния редактор за политическите връзки на главните акционери от групата „Клариън“. На времето избухването на Хари Рънсет само ме беше развеселило. А сега, докато карах по главната улица на Хаукомб, аз знаех коя е котката. Тя не беше дори котарак. Беше безполова, голяма и дебела безполова котка, готова да извърши всичко, което нейният тъст й нареди.