Джон Брейн - Живот във висшето общество

Едва сдържах прозявката си. Струваше ми се, че напоследък тези сцени зачестиха; преди да вземе и най-простото решение, тъстът ми сякаш смяташе за нужно да се разяри.

Станах и отидох до прозореца. Погледнах на изток към Уорли. В ясни дни се виждаше кубето на черквата в Хаукомб. Хаукомб беше малко, забутано селце в предградията на Уорли и съвсем не ме интересуваше; ала го предпочитах пред купчината подредени тухли, които съставляваха „Браун и сие“. Но този следобед не можех да видя кубето; хълмовете бяха закрити от завесата на дъжда.

Чух зад себе си пръстите му да барабанят по бюрото; вече знаех цялото представление наизуст. Гледах през прозореца задния двор, отпадъците, бракуваната продукция, мястото, откъдето започнало всичко, както Браун неведнъж ни бе обяснявал, на мен и Хари. „И това е мястото, откъдето е започнал дядо ми, и не ме е срам да го призная, синко. Да, тук съм ринал отпадъци. Разбира се, тогава бях по-млад. Първия ден, когато се върнах у дома, майка ми заплака. Целият покрит с ръжда — смешно, нали синко? И ти се струва, че не можеш да се изчистиш и всичко, което ядеш, има вкус на ръжда. И винаги си жаден. А отпадъците? От самолети, от прибори за ядене и от автомобили — виж, това тук е от вилица, нищо не отива на вятъра, разбираш ли?“

А по-късно дядо поел една от пещите. Работел много, тръгнал на вечерно училище, станал надзирател и продължил да учи през цялото време. И каквото и да казват, синко, хората с удоволствие му помагаха. Всеки уважава човек, който се е издигнал с труд.

Виждах лицето на Хари в подобен миг. Карутърс беше изчезнал, макар че историята за ранните борби на дядо му беше досадно позната. По лицето му се четеше уважение. Уважение — друг беше избрал тази дума вместо него, но тя единствена беше подходяща. Уважение; и истинска обич.

Може би преди десет години бях направил голямата грешка в живота си; може би е трябвало да си купя чифт работни дрехи и да започна работа сред отпадъците, може би, ако го бях направил, изразът на уважение и обич върху лицето на сина ми щеше да се насочи към мен. Но вече беше късно; трябваше да продължа да бъда презреният администратор, злият, несимпатичен счетоводител, който надзирава материалите и канцеларската работа и от време на време твърдо се бори против опитите на тоя или оня да изградят собствени дребни империйки. (Или поне се опитва да се бори; подозирах, че моят непосредствен началник, Доналд Мидридж, скоро щеше да си назначи помощник въпреки всичко, което бях казал на Браун.)

Чух, че се пали кибрит, и вдъхнах миризмата на пура. Гневната криза беше преминала; предстоеше решението. Обърнах се и го погледнах в очакване. Всичко това беше, както казват, само за упражнение. Рекох си, че в него няма нищо лично, и потиснах мисълта, че би се държал съвсем другояче, ако бях един от директорите.

В първите дни на работата ми във фирмата аз се опитвах да разисквам с него по някои въпроси, преди да взема решение; сега вече не бях толкова наивен. И не ми беше приятно да ме наричат самозабравило се нищожество или безжизнен деловодител — два от неговите най-кротки епитети, които ми отправяше, щом разбереше, че аз наистина изказвам собствени мнения. Тогава приемах неговите обиди; сега знаех, че няма да ги приема. Затова почаках той да заговори.

— Ще трябва да отидеш и да се видиш с него — каза той.

— Сигурен ли си, че аз съм най-подходящият? — Това беше най-многото, което можех да си позволя, за да изразя мисълта, че не е необходимо изобщо да се ходи при Тифилд; струваше ми се, че едно учтиво, но твърдо писмо щеше да уреди въпроса.

— Не съм сигурен, че ти си именно подходящ. Никак не съм сигурен.

По израза на лицето ми, изглежда, бе разбрал, че е прекалил.

— Нямам нищо против тебе, Джо, нищо против тебе. Просто това не влиза в твоята пряка работа, ти всъщност не си свързан с продажбите.

— В такъв случай по-добре е да изпратиш някой друг.

— Не знам защо, но той иска тебе. Май си му направил силно впечатление. Дявол да го вземе, та той те е виждал само веднъж! Какво, по дяволите, говорихте?

— Харесаха му моите приказки — отвърнах аз.

— Че освен теб и други могат да разказват мръсни историйки. — Той се изсмя. — Старият Тифилд не е само клиент на едро. Той е и доста особен клиент. Ще трябва добре да се вардиш, момчето ми! — Той отново се изсмя и този път в смеха му имаше нотки, които не ми се понравиха.

— Кога искаш да замина? — попитах аз.

— Вече десет години работиш при нас и пак задаваш такива въпроси? Учудваш ме. Трябва да тръгнеш колкото може по-скоро. А това значи веднага. — Той изпусна облак дим от устата си.