Джон Брейн - Живот във висшето общество

А докога щях да имам общ език с Барбара? Това не беше проблем; ако не направех някоя огромна грешка към нея, ние двамата винаги щяхме да се разбираме. Сега тя се въртеше неспокойно на мястото си и явно се отегчаваше; всички нейни чувства бяха явни, лицето й беше човешко, не бе маска или безизразен пудинг. Без да вижда, че я наблюдавам, тя посегна с ръка и дръпна плитката на малкото момиченце пред нея. Намръщих й се; тя се сви на мястото си. Усмихна ми се, сякаш искаше да каже, че не ми се сърди, задето съм се намръщил; и аз й се усмихнах. Винаги щеше да си остане същата; единствената грешка, която можех да направя, би била да не я обичам достатъчно.

„Разглезваш детето“ — беше казала Сюзън и сигурно щеше да го повтаря много пъти. Трябваше да поема този риск. Веднъж, докато говореше за детството си в Харогейт, Алис ми каза, че никога не трябва да се боя, ако обичам прекалено много децата. Спомних си думите й: „Децата се разглезват, когато не ги обичат достатъчно. Когато имаш деца, обичай ги винаги. Не забравяй: обичай ги винаги.“ Не го бях забравил; тя беше казала също, че да се разсъждава днес върху лошите последици от прекалената обич към децата е все едно да се изнася по време на глад лекция върху опасностите от затлъстяване. Нейните думи ми донесоха успокоение; те ми разрешаваха да обичам Барбара.

Черквата както обикновено беше пълна. Тук винаги идваха богатите — Марк я наричаше „Голямата игла“ — и винаги можеше да бъде сигурен, че праведникът Титман ще даде на паството си онова, което то желаеше. А ако се съди по неговите проповеди, то желаеше да бъде успокоено, че ще се радва вовеки веков на това, което има — Титман беше най-добър, когато заклеймяваше грубия материализъм на работническата класа и машинациите на международния комунизъм. Но на мен ми бе приятен, както ми бе приятна и черквата „Свети Алфред“, независимо дали бях съгласен с него, или не; гласът му, добре модулиран и предразнял, винаги ме успокояваше. И черквата също благоденствуваше въпреки влагата и миризмата на плесен; върху олтара постоянно имаше цяла оранжерия от цветя, по пода не се виждаше нито едно петно, а металическите части блестяха. Тази сутрин слънцето беше извадило на показ летните дрехи на жените; сякаш от тях се разнасяше поне от по-младите — един общ възбуждащ аромат. Замислих се за всички тези чисти и леко облечени тела и занареждах от тях един пасианс, който сам си измислих. Джин Велфри седеше вдясно от централната пътека — тя явно беше ас, ако не и четирите аса едновременно; кръгът от черна слама и мрежичката на главата й не можеха да скрият хубавата коса. Всъщност те само подчертаваха нейната блестяща изкуствена русота; Джин не беше обикновена блондинка, тя беше Блондинката с главно „Б“, прототип на красавица, чиято близост кара всеки мъж — стига да не е на смъртно легло — да оправя връзката си и да пъчи гърди. С мъка откъснах очи от нея и погледнах Ева Стор. Ева бе започнала да надебелява. На времето нейната черна коса и общата й загладеност ми напомняха скорец или червеношийка; сега очертанията й бяха някак втвърдени — приличаше на по-голяма и по-домашна птица. Но въпреки това все още беше поне „дама“ в тестето.

Барбара се обърна на мястото си.

— Ей, лошо момче! — изкрещя тя и гласът й се извиси. — Дай ми я!

Малкото момче зад нея беше сграбчило нейната шотландска баретка и здраво я притискаше към себе си.

Майката на малчугана облиза устни и му се намръщи; то върна баретката на Барбара и заплака шумно. Обърнах се; играта свърши. Беше съвсем безопасно, макар и малко юношеско, да нареждаш в кръг разсъблечени жени и да ги раздаваш като карти; но жената до майката на момчето не можеше да бъде раздадена. Не я познавах, никога през живота си не я бях виждал, но един поглед върху нейното спокойно, усмихнато лице ме увери в това. „Защити ни с твоята мощ; и ни избави от грях и опасност; и нека всички наши деяния бъдат под твоята власт, нека вършим само онова, което радва очите ти…“

Спокойна и едва усмихваща се; прехвърлих през ума си синонимите на спокойна. Тиха, кротка, несмутима, безметежна, сдържана; но „спокойна“ беше най-точно. Не смеех да се обърна още веднъж; усещах, че не само Сюзън, но и Браунови ме гледат.

Хвърлих поглед вляво; те седяха близо до първата редица. В „Свети Алфред“ вече нямаше специални места; но моята тъща не признаваше това обстоятелство. Техните места и мястото на госта им Ралф Хедърсет бяха специални, въпреки че на пръв поглед те споделяха с останалата част от паството общата пейка. Имаше някаква преграда, някаква йерархия — когато погледнах неговия дебел червен врат и нейния остър профил, обзе ме тръпка на омраза и страх. И какво правеше Хедърсет толкова далече от дома си? Тази година за трети път идваше на гости; а знаех добре, че моят тъст не би дал някому и чаша ракия, ако не преследваше определена цел.