Джон Брейн - Живот във висшето общество

Голямата къща на Сентклеровци се издигаше на север от Харлинг кресънт, над нея върху хребета на хълма беше „Фоли“. Все още беше приятно да я гледам, нейните строги, уравновесени и прости линии продължаваха да ми харесват; освен това на времето изпитвах чувството, че отчасти съм неин собственик, тъй като моята тъща е от рода Сент Клер — Сентклеровци бяха прадеди на децата ми, значи, бяха и мои. Въпреки всичко аз бях чест за семейството; между най-известните членове на рода Сент Клер имаше поне двама убийци, трима осъдени предатели и един особено амбициозен господин, за когото се говореше, че играл ролята на сводник с петнадесетгодишния си син, когото пробутал на Едуард II, а после пък помогнал при убийството на Едуард в Бъркли. Изглежда, за всички е било нещо напълно естествено да се женят за зестра и да вършат всякакъв вид обири. Перегрин, който построил „Фоли“ в 1820 година, разпилял богатствата на две жени и спечелил трето като командир на полк. За него дори се предполагало, че вземал процент от зъбите, които тогавашните зъботехници събирали от труповете по бойните полета — намерих тази пикантна подробност в един анонимен чартистки памфлет, който Реджи Скура ми показа в библиотеката тайно като порнографска снимка.

Реджи очакваше да се възмутя; но това ми достави по-скоро удоволствие. Беше преди седем години; колкото до мен, родът Сент Клер беше вече загубил своя блясък. Наистина, бях ли някъде по-далече от Уорли, винаги успявах да вмъкна в разговора прадедите на жена ми; приятна ми беше връзката с едно име, което — още повече че то не съществуваше вече — бе символ на обречената аристокрация, знаме сред залеза, звук на тръба при Ронсевал 2 2 Ронсевал — легендарна битка между Карл Велики и маврите (От „Песен за Роланд“). — Б.пр. и така нататък. Но сега вече използувах сред обществото този ход само когато се сещах.

Не влагах сърцето си. Не мога да си спомня кога точно открих, че са мъртви; но знаех, че вече не поглеждам толкова често на север. Трите кули на „Фоли“, които се чернееха върху фона на небето, нарочно направени за ефект, начинът, по който огромната постройка сякаш висеше от небето, вместо да притиска земята — всичко това още ми доставяше удоволствие, но удоволствие, което за мен не беше важно.

Погледнах на юг към Скуиръл гордж, но не към града, не към Сноу парк по брега на реката, нито дори към гората на Уорли зад Сноу парк. Всичко това бях виждал и преди; не бях виждал Синдрам грендж, преди да го открие Барбара. Опитах се да го погледна през нейните очи, едно свърталище на великани, свят на спасения и магии. Не успях; продължавах да мисля за стария Синдрам. Но постройката наистина представляваше подобие на замък с пресъхналия си отбранителен ров, големия двор и бойниците на кулите; докато го гледах, потънах в свои фантазии, в известен смисъл по-необуздани и от фантазиите на Барбара.

Едно беше сигурно — помислих си, — моята собствена къща никога няма да подхранва детските фантазии. Тя беше, щом стана дума за това, точно такава къща, каквато всяко разумно дете би построило за себе си, ако разполага с достатъчно керемиди, дялани камъни и греди. Всяко дете би разбрало необходимостта да разнообрази сивите каменни блокове с подбрани червени греди и да постави гаража отстрани, за да наруши линията на покрива. Предполагам също, че всяко дете би оценило преимуществата на нафтовото централно отопление, двойния гараж и всичко останало. Къщата беше добра и си струваше четирите хиляди и петстотин лири, платени за нея; освен това моят тъст никога не пропущаше случая да ме уведоми, че това е стабилен влог, който всекидневно повишава стойността си. Но въпреки това не беше истинска къща за възрастни; нито едно от децата, които живееха в Спероу гордж, тази сутрин нямаше да я погледне и да види вътре принцеси, дракони и топли великани. И докато живеех в нея, някак чувствувах потиснато мъжкото си достойнство — не само защото беше на името на Сюзън. С идването си тук бях загубил нещо; може би и Барбара беше загубила.

Огледах градината, за да се освободя от мрачното настроение, което безпричинно ме бе обхванало през тази хубава пролетна утрин. Следобедът ми предстоеше доста работа и бог ми е свидетел, че се нуждаех от малко физически усилия. Настроението ми се поправи; ще запаля пролетна клада. О, тогава ме обзе неочакваната анархистична мисъл: исках да изгоря не само боклука от градината, а и много други неща. Чувствувах се смазан от вещите, от материалната собственост, които бях събрал през десетте години брачен живот, на стойност около две хиляди и седемстотин лири извън моята кола „Зефир“ и „Морис 1000“ на Сюзън. Всяка година, вместо да добавям само стойността на новите придобивки, аз правех изцяло нова инвентаризация на вещите си и досега този ритуал ми доставяше трезво, но силно задоволство. Досега, досега; а днес някак исках да започна наново.