Джон Брейн - Живот във висшето общество

Извадих кутия портокалов сок от хладилника, разклатих я и налях сока в една кана. Извадих табличката за лед от камерата на хладилника и я облях с вряла вода; когато кубчетата лед се отделиха, сложих четири от тях в розовата пластмасова чаша на Барбара и й дадох три сламки. Имаше време, когато изпитвах удоволствие само от мисълта, че винаги, когато съм жаден, имам на разположение студен портокалов сок; сега обаче хладилникът съществуваше само за Барбара.

Запалих цигара; тя се закашля леко и ме погледна с укор. Този израз подхождаше на лицето й; бих го нарекъл викторианско лице, овално, с къса горна устна, високо чело и нос, който един ден би могъл да се определи като „гръцки“.

— Не бива да се пуши преди закуска — заяви тя.

— Зная. Но мога да върша и по-лоши работи.

— Какви по-лоши работи, татко?

— Мога да пия преди закуска.

— Ами че и аз пия преди закуска — каза тя. — Ти си глупав.

— Вярно е. — И наистина бях глупав — помислих си, — защо да говоря подобни неща на едно четиригодишно дете? Истината беше, че в този миг наистина ми се пиеше, исках нещо, което да замъгли леко нещата, да издигне преграда между мене и розовите тапети, розовите шкафове, хладилника, електрическата печка, машината за бъркане, розовата маса и тапицираните в розово столове; всичко това беше прекалено ярко, лъскаво и хигиенично за осем часа сутринта през тази мартенска утрин, когато Харлинг кресънт мълчеше, потиснат от тежестта на неделята, и ми припомни твърде студено, че съм на тридесет и пет години, баща на две деца и поне с пет килограма по-тежък от нормата.

Седнах и сложих Барбара на коленете си. Вече не я пазех — тя ме пазеше. Не знаех от какво ме пази; знаех само, че докато можехме да бъдем толкова близо един до друг, нищо лошо нямаше да ми се случи. Тя изсмука шумно последните капки от портокаловия сок, остави чашата на масата и каза:

— Обичам те, татко.

И аз те обичам — отвърнах аз.

Тя ме целуна и добави, без да променя гласа си:

— Хари е закусил, вече е закусил. Отишъл е да гледа птиците.

— Нека му пожелаем щастие — рекох аз. Огледах кухнята; нямаше немити съдове, нито трохи — не личеше, че някой е ял тука. Хари беше неестествено чист за десетгодишно момче; когато бях на неговите години, минавах като ураган през стаите. Мислих си как е закусвал сам в кухнята и изпитах неясното чувство, че съм го изоставил; трябваше да бъда с него. Всяка неделя сутринта моят баща ме извеждаше на разходка; но аз живеех в къщи със своите родители, не с чужденци. А Хари трябваше да мине през мелницата на средната класа 1 1 Средна класа — в Англия под средна класа се разбира средната и едрата буржоазия. — Б.пр. , която в случая беше мелницата на Сентклеровци; неговото подготвително училище беше избрано от баба му — тя щеше да избере и неговото основно училите.

Чайникът вреше; полека оставих Барбара на пода и запарих чая. Затопли порцелановия чайник, занеси го до чайника на печката, една лъжичка за всеки човек и една за чайника! Сега обаче правехме подобрения — опитвахме различни смеси чай, последната беше две части „Хорниманс директърс“ на една част „Туайнинг Ърл Грей“. Сюзън пиеше своя чай с лимон и без захар. Днес това щеше да бъде темата на разговор или у моите тъстове, или у Марк; то беше част от кампанията за моето отслабване. Чаят постоя три минути, налях си една чаша, сложих пет лъжички захар и допълних чайника с вряла вода. Изпих бързо чая и измих чашата; дребна победа, която ме съживи колкото едно двойно уиски.

Когато отнесох чая в спалнята, Сюзън още спеше. Разтърсих я леко и вдигнах клепачите й. Тя се усмихна.

— Какъв добър Джо си ти!

Целунах я; тя ме привлече върху себе си и така ме прегърна, че трябваше да се освободя, за да си поема дъх.

Барбара отново беше сложила качулката върху главата си.

Добър е татко Джо, добър — каза тя. — Даде ми сок с ледени сламки.

Сюзън се наведе и я целуна. Барбара прие целувката без ентусиазъм.

— Нощницата ти прозира, мамо — рече тя. — А през моята пижама не прозира.

Сюзън се засмя.

— По тебе няма какво да се вижда още, нали? А сега тичай в твоето креватче.

— Не ми се спи вече — отвърна Барбара.

— Искаш ли да те наплескам? Щом мама каже, Барбара трябва да слуша.

Барбара си излезе с присвити рамене.

Сюзън наля чая.

— Разглезваш детето — каза тя.

— Тя си е добра по характер. И да искаш, не можеш да я разглезиш. Разбира се, има нужда от деца на нейната възраст — или поне с малка разлика…