Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Добре — съгласих се аз. — Ти се обади на Сюзън по телефона. Макар че на нея няма да й бъде приятно. — Запътих се към вратата.

— Шегувам се — каза той. — Не мога ли и аз да се пошегувам? — гласът му приличаше на гладен човек, комуто са задигнали последната коричка хляб. — Много сте сериозни вие, младите. Вземи първия влак утре сутринта. Накарай твоята секретарка да ти ангажира стая в „Савоя“.

Повдигнах учудено вежди. Той не ме погледна, но измърмори, че Тифилд бил най-крупният ни клиент и можел да си го позволи.

Бях стигнал до вратата, когато Браун ме повика обратно.

— Джо, размисли ли по въпроса, който разисквахме вчера?

Седнах отново, този път на канапето от дясната му страна, а не на стола пред бюрото му. Канапето беше част от новата служебна мебелировка, поръчана по идея на жена му; беше ми твърде ниско и неудобно, но нарочно седнах там, защото канапето бе предназначено за гости, за частни посетители, не за чиновници.

— Мислих по този въпрос — отвърнах аз и с голямо задоволство видях, че му става неудобно. Или може би вината бе в новата служебна мебелировка — красивото орехово бюро, което би било много по на място в работния кабинет в къщи, барчето и масичката, канапето и фотьойлите, тапицирани в лилаво, кремавия килим и завесите в лилаво и кремаво? Зад това бюро трябваше да седи млад американски администратор — ниско подстригана коса, кафяв италиански копринен костюм; Браун не беше подходящ.

Той стана рязко и се заразхожда нагоре-надолу.

— Джо, ти не ме разбираш добре. Не си длъжен да приемеш. Това е личен въпрос между нас двамата.

— Зная — казах аз. — Но и сега не прекарвам достатъчно време в къщи.

— Аз също, аз също. Не те карам да вършиш нищо, което не бих вършил сам.

— Вярно е — автоматично отвърнах аз. Но всъщност не беше вярно — той нямаше млада жена, две деца и стотици интереси, с които би му се занимавало, преди да стане твърде късно; освен това на него му беше приятно да бъде съветник.

— Е, какво ще кажеш? — Той побутна към мен кутията с пури.

Аз се поколебах и после взех една пура.

— Снощи минах през клуба — продължи той. — Всички са много запалени. Нуждаем се от млада кръв и това е факт. Миналата година беше тъжна за всички ни. Хора като Хари Рънсет не се намират под път и над път.

Изгледах го студено. Искаше да каже, че не би могъл лесно да замени толкова полезен човек, като Хари Рънсет, който винаги да гласува с „да“.

— Всички са съгласни, че ти би бил идеалният кандидат. Бях малко изненадан… — той вдигна ръка, за да ми попречи да заговоря. — Изслушай ме и не се върти, като че имаш маясъл! Бях изненадан, защото рядко се съгласяват всички така единодушно. Джордж Айсджил…

— Какво за Джордж Айсджил? — Тялото ми се стегна.

— Той беше много ентусиазиран. Само това ще ти кажа. Нали няма да се занимаваш вече с нещо минало и погребано?

— Минало и погребано — повторих аз. — Прав си. Минало и погребано.

Моят тъст се нуждаеше от нов човек, който винаги да гласува с „да“, но освен това искаше да разчисти и миналото. Това беше добър ход: вместо триъгълника от любовник, онеправдан съпруг и умряла любовница щяха да се появят двамата порядъчни граждани — съветникът Лемптън и съветникът Айсджил. Членове на една и съща велика партия, тази велика партия, към която имаме честта да принадлежим. Съветникът Лемптън и съветникът Айсджил са големи приятели. Съветникът Айсджил е вдовец… Всичко си отиваше на мястото.

— Ще трябва да идваш малко по-често в клуба — каза Браун.

— Да — съгласих се аз. — Ще трябва да идвам по-често.

Нямаше никакъв смисъл да се боря против него и нямаше никакъв смисъл да отбягвам Джордж Айсджил. Всичко беше минало и погребано; всичко се беше променило и случилото се преди десет години беше нелепо като стар филм. Съветникът Лемптън щеше да пие със съветника Айсджил в Клуба на консерваторите. Съветникът Лемптън и съветникът Айсджил щяха да заседават заедно в съвета; кой би повярвал на старите истории, когато ги видеше заедно?

— Ще поставиш ли кандидатурата си? — попита Браун.

Кимнах.

— Ще бъде интересно.

Той ме потупа по рамото.

— Знаех си, че ще се съгласиш, Джо. Повярвай ми, няма да съжаляваш. Много хора се смеят на тази работа, но съветниците са гръбнакът на Англия. Божичко, какво ли биха правили без нас? — Той се захили злобно. — После, ти си точно такъв човек, който да пораздвижи малко нещата. Малцина от нас са работили в общината. Това ще накара да се позамисли проклетият му секретар.