Джон Брейн - Живот във висшето общество

Натиснах педала с крак и „Зефирът“ набра скорост по стръмнината. Колкото по-скоро се приберях в къщи, толкова по-скоро щеше да свърши всичко; километражът се покачи до шестдесет мили. Прехвърлих билото и видях Уорли; неволно се почувствувах по-добре. Денят беше минал, а Хаукомбският хълм скриваше Ледърсфорд; пред мен се простираха Форест роуд и реката. Намалих и отворих прозореца, за да влезе малко дъжд и миризма на гора. И както винаги ме обзе спокойствие — дори и сега, когато не смеех да се надявам — осезаемо, тъмнозелено спокойствие. Нямаше причини; пътят беше къс и минаваше през най-тясната част на гората, а от Форест бридж се виждаше градът. Нямаше причини, но спокойствието ме обзе толкова силно, че за миг се изкуших да спра и да поседя спокойно, докато изпуша една цигара.

Смених на втора; после пак на трета; това, което желаех да направя, беше невинно, безобидно и напълно невъзможно. Прекосих моста, свърнах по Маркет стрийт и чух гласовете; пиян е, разбира се — казваха те. Защо иначе, мила? Защо ще спира толкова близо до дома? Опитвал се е да изтрезнее, било го е страх да се прибере… Или може би е имал среща с някого… виж, това е по-вероятно.

Точно така щяха да бъбрят; чувал съм по-рано тези гласове. Трите редици светлини по Маркет стрийт бяха против мен; при третата редица, преди Сент Клер роуд, една кола отпред се забави и аз изпуснах зелената светлина на светофара. Гласовете продължиха да говорят по други въпроси; докато чаках там, питах се дали някога е имало време, когато те да не са командували живота ми.

Едва след вечеря казах на Сюзън за пътуването ми до Лондон. Не се възхитих от себе си, загдето го отложих; но този ден сякаш бях изразходвал малкия си запас от смелост. Все едно че отново бях в авиацията; всеки ден човек биваше принуден да върши нещо, което не иска, всеки ден човек биваше проверяван, мъжете биваха отделяни от момчетата. Беше ми омръзнало до смърт, достатъчно бях доказвал на какво съм способен, исках само да седна в креслото, да пия кафе и да оставя храната спокойно да се смели, исках да живея само в настоящето.

В гостната винаги имах щастието да живея в настоящето. Също като последната част на Форест роуд тя беше един тих залив, пълен със спокойствие; единствената стая в къщата, където се чувствувах удобно. И добре показваше докъде бях стигнал за тия десет години; паркетът на пода и мебелите от кленово дърво единствени ми бяха помагали в безброй тежки мигове.

За такава стая бях мечтал, когато живеех в малката къща в Дафтън; и сега я имах, сега живеех сред мечтата си, а ленените калъфи на цветя бяха съгласувани по тон със завесите, със златно кремавите тапети, пред които изпъкваха, орехови и фурнирни, писалището, масичката, бюфетът и радиограмофонът „Грундиг“. Само голямото тъмно око на телевизора внасяше малка несъгласуваност; но ако премията ми тази година оправдаеше очакванията, щях да го сменя с новия модел, при който екранът се затваряше. Там беше и полилеят, който бях купил на безценица точно преди Коледа в един вехтошарски магазин на Бирмингам роуд; той подхождаше на паркета и даваше заключителен ефект на общата гледка.

А картините бяха отпечатъци — гравюри от началото на деветнадесетия век. Те идваха оттам, откъдето бе дошъл и полилеят; някога Алис ми бе дала този съвет. „Оригиналните картини — беше казала тя — са твърде скъпи и можеш лесно да сбъркаш при избора им; а репродукции има всеки. Но би могъл да подбереш евтини отпечатъци от стари гравюри и всеки ще се възхити от добрия ти вкус, още повече ако изобразяват постройки или животни. Човек винаги е сигурен и със стари географски карти: най-важното е, че ще харесат и на гости, които не разбират много от изкуство“.

Отидох до барчето да си налея нещо. Тази вечер не исках да мисля за Алис. Понякога ми се струваше, че тази стая е нейна, че тя я е направила такава, не аз. Тя никога не бе имала еднакъв вкус с мъжа си; той харесваше само светло, белезникаво дърво, никел и пластмаси и не само знаеше какво харесва, но и настояваше да го има. С изключение на украшенията по рафтовете неговата къща отразяваше изцяло неговия вкус, а не вкуса на Алис. Тази стая, за която се бях наложил след много спорове, беше единствената, за която би могло да се каже, че й принадлежи. Тя никога нямаше да го знае. Нямаше да го знае и никой друг. Не можех да го кажа на никого, не биха го разбрали. Уискито, което наливах в чашата си, щеше да ми помогне малко; но поисках ли да си помогна малко повече, утре сутринта щях да усетя черния си дроб — този орган все по-често протестираше против всякакъв алкохол и особено против концентратите.