Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Не се тревожи, скъпа, Джо не иска да отиде, но Джо трябва да печели стотинки. Джо ще ти донесе нещо много хубаво, ще видиш. Не плачи, скъпа, не плачи, доброто ми момиче…

Сложих ръка върху коляното й; сълзите внезапно спряха.

— Заключи вратата — рече тя ненадейно.

— А Марк…

— Има още половин час, докато дойдат. Заключи вратата, Джо, заключи вратата.

После ръцете й обгърнаха трескаво тялото ми. Докато заключвах вратата и изгасих лампата, чух нещо да изшумява на пода; бавно се приближих до канапето.

— Побързай — каза тя. — Побързай. И ти искаш, и на теб ти е приятно…

„Лекомислена — помислих си — лекомислена не е точната дума.“ После извиках от болка, защото захапа ръката ми.

— Ах ти, самохвалко, ти, голям и лош самохвалко!… Не мога да те задържа, хайде, хайде!… — и сякаш доста време бе минало, докато се стреснах от звънеца.

— Проклети да са — каза тя. — Помогни ми да стана, мили!

Издърпах я за ръцете и забелязах, че вече не ми е толкова лесно, колкото преди. Звънецът иззвъня отново.

— Върви да им отвориш — нареди ми тя. — Аз ще ида да се оправя малко. — Засмя се. — Целият си раздърпан. А косата ти…

Отивайки към външната врата, аз се пооправих набързо; но от погледите на Марк и Сибил почувствувах странно неудобство. Освен това не ми беше до гости, най-малко исках да видя Сибил, чийто глас тази нощ беше още по-писклив; тя обясни задъхано, че идвали от катастрофално събрание на ръководството, че изкарала ужасен ден, че децата били ужасни…

Обгърнах я с ръка през раменете и я целунах по бузата. Кожата й имаше вкус на пудра и умора, а вдигнатата нагоре коса беше в безпорядък около шията; само три години по-възрастна от Марк, в този миг тя изглеждаше много по-стара; беше една от онези светли жени с нежни черти, чиято красота увяхва за едно денонощие — те си лягат млади и се събуждат матрони.

— Имам лекарство за тебе, мила — успокоих я аз. — Не измъчвай красивата си главичка, приготвил съм ти лекарство.

— Надявам се, че и за мен ще се намери нещо — подметна Марк на път за гостната. — И аз съм се разправял с малките негодници!

— И за двама ви — отговорих аз.

— Играят на кабаре — обясни Сибил. — Лиза е изпаднала в ужас. Страх ме е, че няма да се задържи дълго. — Тя въздъхна. — О, божичко, тези чуждестранни прислужнички! Къде се дянаха добрите слуги?

— Никога не са съществували — каза Марк. — Те са легенда, красива, буржоазна легенда.

Той погледна към барчето.

— Аха, ето го моето прекрасно лекарство! Всичко е наред, Джо, благодаря ти.

Тази вечер той изглеждаше по-елегантен от всякога; по него нямаше капчица дъжд, въпреки че продължаваше да вали. Но по обувките на Сибил имаше кал, а около врата лилавата й рокля беше потъмняла от влага. Тя бе нещастна в това отношение, нещастна във второстепенните дреболии, тя просто привличаше малките неприятни подробности. Марк беше от щастливците, от хората, които могат да вървят през дъжда, без да се намокрят, които ядат и пият каквото искат, без да надебеляват, чиято мургава красота не се променя и за двадесет години. През целия си живот той винаги бе привличал жените. Или по-скоро младите и глупави момичета, злъчно си спомних аз. После се видях в огледалото на отсрещната стена и почувствувах завист; шкембето ми личеше доста и не беше за шега, а чертите на лицето ми леко се замъгляваха от тлъстина.

Сюзън влезе в стаята — косата й бе вчесана, роклята закопчана, ръбовете на чорапите прави — напълно почтена и прибрана домакиня, само по лицето й цъфтеше безпогрешния доволен израз на жена, която наскоро се е любила. Все едно че го беше казала; забелязах как Сибил я погледна и веднага извърна очи. Но сега по лицето на Марк се изписа завист; за миг му проличаха четиридесетте години. Облегнах се в своето кресло, засмях се и си налях още уиски.

Тифилд беше в чудесно настроение. Така и трябваше; бях го угостил с обяд, който би нахранил десетчленно семейство, после го бях завел в един клуб със стриптийз, а сега се намирахме в американския бар на „Савоя“, пиехме двойни мартини и поглъщахме маслини и тънки пържени картофи. С подобна лекота той би погълнал всичко, щом като не плащаше за него. Стигаше ми да го наблюдавам и леко ми се повдигаше.

— Черните са най-добри — заяви той и пъхна в устата си последната маслина от пълната чиния. — Зехтинът подновява облицовката на стомаха. — Той ме изгледа скръбно, сякаш пророкуваше за човешките грехове или за атомната война.