Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Ще ме уморите, момчето ми — каза той. — Откъде го чухте този виц?

— От една приятелка актриса — отвърнах аз.

Джин ми го беше разправила миналата събота на приема у Ринкман; тогава ми каза и телефонния си номер в Лондон. Тя и сега е в Лондон. И аз съм в Лондон. И сигурно Тифилд ще пожелае веднага след вечеря да се прибере у дома. Гласовете продължаваха да говорят високо и все още се намирах в американския бар на двеста мили от къщи; но гласовете не ме интересуваха повече. И Барбара бе престанала да пее.

— Приятелка актриса — повтори Тифилд. — Защо и аз не бях млад!… — Той се изхили. — Май ще се справя с още едно от тия мартини. Всъщност заслужавам още едно. Вие, младите, си имате пиеси, актриси, а на нас ни остава по някоя чашка джин, това е то…

— Сигурен ли сте…

— Да. А после ще помислим за вечерята. В Лондон ли живее вашата приятелка актриса?

— В Кенсингтън 9 9 Кенсингтън — красив квартал на Лондон. — Б.пр. — отвърнах аз.

Той погледна русата.

— Виждал съм я по телевизията.

Каза името й. Не можах да разпозная модното й котешко личице, но си спомних името. Преди около шест месеца се беше появило по страниците на всички вестници — прекалено много пиене, съпругата на една страна, съпругът на друга.

Очите на Тифилд блестяха.

— Чуден живот водят тези хора — каза той щастливо.

— Някои от тях — добавих аз.

Досега Джин не беше споменавана два пъти във връзка с бракоразводни процеси, нито пък беше закарала някой съпруг до гроб, но Джин още не се беше изкачила нависоко. При това в случай на неуспех Джин винаги можеше да се върне в Уорли и да си поеме кухнята в къщи; под нея имаше винаги безопасна мрежа и тя нямаше защо да се бои.

Погледнах отново русата; беше се навела напред, за да чуе какво казва единият от събеседниците й. Черната й рокля бе с толкова голямо деколте, че гърдите й сигурно се показваха чак до пъпките, но аз извърнах поглед. Засрамих се, че мога да я пожелая; знаех от какво е станало безизразно лицето й, знаех как се чувствува акробатът горе на въжето.

— Прекрасна — каза Тифилд. — Ако бях по-млад, щях да ви попитам дали вашата приятелка няма някоя свободна приятелка. — Той извади часовник. — Пет шилинга. За пет шилинга го купих в 1930-та. И не съм дал нито пени за поправки. Той ще продължи да работи дълго след като спре красивата малка играчка на ръката ви… — Погледна часовника. — Такива жени просто ти запалват кръвта! Но времето си тече. Да, времето си тече. Наистина трябва да помислим за вечерята.

Той добре обмисли вечерята, като започна с пастет от гъши дроб. В този миг единствено показа малко нерешителност; не беше сигурен дали не предпочита черен хайвер. После продължи с пъстърва, пиле задушено и палачинки „сюзет“; приказваше малко, но яде съсредоточено, с втъкната в яката салфетка. Между отделните блюда пушеше цигарите ми и изпи лъвския пай от вината — рейнско вино, розово вино и мадейра. Вината бяха по негов избор, не по мой и при всяка бутилка ме уведомяваше накратко защо именно е избрал нея.

Виждахме добре дансинга. Тази вечер в заведението имаше много млади хора. Те се смесваха помежду си, изглежда, всички се познаваха, във въздуха се носеше празнично настроение. Сигурно бяха частни лица, които харчат собствените си пари; прекарваха чудесна нощ, забавляваха се, вечерта в „Савоя“ щяха да помнят дълго време. Преди единадесет години аз редовно ходех в дафтънския „Локарно“; там също седях на балкона, ядях, пиех и гледах танцуващите двойки. Тогава ядях наденици, пиех кафе и чай и костюмът ми струваше десетина гинеи вместо тридесет и пет; но бях частно лице и харчех собствените си пари. И свободно можех да отида на дансинга.

Побутнах настрана палачинките. Тифилд вдигна поглед от празната си чиния.

— Дори не се докоснахте до тях — укори ме той. — Не ви ли се яде, момчето ми?

— Не съм много гладен — отвърнах аз. Погледнах двойките; полите на момичетата летяха във вихъра на румбата. Не ми се ядеше, на работния кон не му се яде, на чиновника не му се яде, на зетя не му се яде.

— Редно е да ги изядете — каза той. — Прекрасни са. — Вилицата беше все още в ръката му.

— Сигурен съм, че са прекрасни — съгласих се аз. — Но не мога да хапна нищо повече.

— Вие нищо не ядохте — настоя той. — Портокалов сок и омлет — това не е никаква вечеря. — Той погледна мечтателно към чинията ми. — Ще отидат на вятъра.

— Келнерът ще ги изяде.

— Бихте ли имали нещо против, ако ги изям аз? Бутнах чинията си към него; за първи път започна да ми харесва. Имаше нещо мило, детско в лакомията му; в края на краищата какво друго му оставаше? Не беше женен и нямаше никакви интереси, освен работата си; а работата му вървеше и сама. Беше започнал да работи на най-долното стъпало на леката индустрия през 1919 година, а сега, където и да отидете в източен Лондон, ще се натъкнете на някоя негова фабрика.