Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Сигурно трябва вече да си вървите.

— Нямам бърза работа — отвърнах аз.

— Утре сутринта ще изпратя кола да ви вземе.

— Това не е толкова важно, сър. — Наблегнах на думата „сър“, бях уморен от преструвката, че сме приятели.

— Защо да не е важно? Забравихте ли за вашата среща?

— Извинете ме пред него.

Той бавно поклати глава.

— Виж ти, каква загадка! Вашият тъст ви изпраща чак от Йоркшир да му свършите определена работа. Вие почти наполовина сте я свършили за общо задоволство на всички заинтересувани — и после се отказвате да продължите. Защо?

— Защото можем отсега да приключим с цялата история — казах аз. — Вие няма да ми дадете поръчка и моята среща с вашия директор няма да промени нещата.

Повиках келнера.

— Сметката, моля.

— Много бързо вадиш заключения — рече Тифилд. — Не се занимаваш с търговия от отдавна, нали Джо?

За първи път се обръщаше към мен на име.

— От десет години — отвърнах аз.

— А аз — от петдесет. И като момче, и като мъж както се казва. Някога започнах с твоя тъст. И работех по същите места.

— Не го знаех.

— Малко хора го знаят. Отначало нямах голям успех. Дори всъщност претърпях крах. И знаех всичко много добре. Да, бях голям неудачник. Бях млад и мислех, че всичко ми е ясно. И двамата ухажвахме едно и също момиче. Предполагам, че се сещаш коя.

Стараех се лицето ми да бъде безизразно. Не исках да прекъсна откровенията му; но ако ми разправеше твърде много, на другия ден може би щеше да съжалява.

— Все същата стара история — казах аз.

— Да, все същата стара история. — Той сгъна салфетката си и внезапно стана. — Утре ще се видим!

Пурата ми лежеше незапалена до чашата с бренди; подадох му я.

— Само ги хабя — обясних аз.

Усмихна се и сложи пурата в табакерата си.

— Ти ме разбираш, Джо.

Потупа ме по рамото.

— Твоят тъст сигурно има добро мнение за тебе — продължи той, — а след утрешния ден мнението му ще стане още по-добро. Няма защо да се безпокоиш за нищо.

— Има много неща за безпокойство — отвърнах аз, — но това вече няма значение.

— Утре ще приказваме по всички тези въпроси, докато разглеждаме проектодоговора. Много интересен документ — мога да прибавя. — Той ми подаде ръка. — Благодаря ти още веднъж за прекрасната вечеря. А сега се прибирам в къщи за една хубава чаша овалтин и един час с Шерлок Холмс… Удоволствията на стария човек…

Едва го чух.

— Какъв проектодоговор, сър?

Той сложи пръст на устата си; жестът му беше като на разбойник.

— Не трябва да ти казвам — рече той. — Решението е на мистър Мотрам. Но ще бъде точно този договор, който наистина те интересува, мога да те уверя.

Погледнах го онемял.

Настаних го в едно такси и отидох в стаята си. Свалих обувките, разкопчах яката и се отпуснах върху леглото; това беше първият миг, в който имах възможността да се отпусна. Болката в гърдите ми намаля; бях спечелил. Получих поръчката. Той си беше поиграл малко с мене на котка и мишка, защото такъв беше характерът му; но успях там, където другите пропадаха.

Погладих брадичката си с ръка; бях се обръснал за последен път в шест часа сутринта. Душ, бръснене, чиста риза и двойно уиски с лед; Джин беше поканила гости. Когато ми съобщи в събота, аз не се надявах, че ще мога да присъствувам; но и не се надявах, че ще успея да сключа сделката с Тифилд. Свалих дрехите си и влязох в банята; докато студеният душ вливаше нов живот в тялото ми, изведнъж ми дойде на ум, че в кръга на разумното няма какво повече да искам.

Избърсах се с един от огромните бели пешкири и си сложих чисти чорапи и бельо; за миг се подвоумих коя риза да избера, после взех съвсем новата, която бях купил сутринта в „Бърлингтън Аркейд“. Тя беше от кремава коприна, дюс, и с нея можех да сложа ярката връзка „Шарве“, която си бях купил миналата година в Париж. Сюзън винаги ми правеше малка сцена, когато я слагах; затова в Уорли не я носех. Но сега не бях в Уорли и не желаех да мисля за Сюзън; връзката струваше близо двеста франка. И отивах на гости в апартамента на една актриса.

Не се чувствувах женен, не се чувствувах чиновник; в тази топла стая с тежки завеси, застлана с бежов килим от единия край до другия, аз захвърлих своята самоличност. В тази стая нямаше отговорности, грижи, не се чуваше никакъв шум, с изключение на собственото ми дишане. Дневната работа бе завършена и бях свободен в Лондон. В други хотели по този час винаги се замислях за Уорли и ме хващаше носталгия, но сега не беше така. Бях свършил благополучно сделката — не можех да споря с инстинкта си — и Уорли престана да съществува.