Джон Брейн - Живот във висшето общество

Някой ден ще имам цял апартамент в този хотел, някой ден ще стана толкова голям, че разни дъртаци като Тифилд не ще посмеят да се закачат с мене.

Отидох при тоалетната и натърках лицето си с лосион. Тук той сякаш миришеше другояче; не се чувствувах неловко, че го употребявам, както в Уорли. Извадих електрическата си самобръсначка; докато се бръснех, щях да поръчам нещо за пиене. И да се обадя на Джин. Усмихнах се на отражението си в огледало. Просто се обаждам, за да кажа, че ще приема поканата ти, мила. Не исках да пристигна неочаквано… Да, от Лондон се обаждам, сюрприз, сюрприз. От „Савоя“. О, не, аз съм в селската част на хотела, една малка стаичка…

После усмивката ми се стопи. Не играех роля в салонна комедия и знаех (единствен аз заедно с бежовия килим и тежките завеси) какво точно исках от Джин.

Когато излязох от „Савоя“, тъмнееше. Дъждът беше спрял, но въздухът бе влажен, тежък и имаше металически вкус, струваше ми се, че задържа звуците — стъпки, гласове, свистене на автомобилни гуми — дълго след като би трябвало да не се чуват повече. И все пак беше особен вид пресен въздух, но не минал през климатичната инсталация. Аз бях навън, разхождах се сам, току-що излизах от душа и бях чист от глава до пети. На времето се къпех веднъж седмично, в събота, най-важната вечер; и тогава никой не ми донасяше уиски с лед. Спрях се да погледам витрината на шивашкото ателие „Савоя“; изведнъж ми мина през ума, че имам всички дрехи, от които се нуждая.

Продължих пеша към Черинг крос роуд и с всяка крачка се чувствувах все по-добре. Завих по Сент Мартин лейн, минах покрай „Ню тиътър“ и спрях пред изложбената зала на „Бритиш енд Колониъл“ да погледам на витрината розовия спортен модел „Тъндърбърд 11 11 Тъндърбърд — марка автомобили. — Б.пр. “. Винаги има нещо, което доходите не ти позволяваха — затова човек работеше още по-усилено…

Извърнах се от „Тъндърбърд“ и спрях едно такси. Въпросът не беше толкова прост; най-напред аз не исках този „Тъндърбърд“. Не бих отказал такава кола, както не бих отказал и вигоново палто 12 12 Вигоново палто — палто от вълна на лама, много елегантно и скъпо. — Б.пр. ; но изобщо бях спрял да искам каквито и да било предмети. Исках власт, власт да проведа собствените си идеи; исках да се отнасят сериозно към мене, исках да бъда нещо повече от зет на моя шеф.

Облегнах се назад „за по-удобно и по-сигурно“, както пишеше на табелката. Такситата оставаха едно от моите големи удоволствия, не исках да подценявам всички ония неща, които съпътствуваха четирите хиляди лири годишен доход и специалната сметка за разходи. Властта щеше да дойде; Браун нямаше да живее вечно. При малко щастие, можеше да получи и удар; при неговата възраст, телосложение и темперамент, вероятностите не бяха малки. А аз бях бащата на престолонаследника. Трябваше да го опозная по-добре, трябваше да останем приятели, истински приятели, „авери“. Защото в противен случай татенцето на принца можеше да остане някой ден на сухо. Подобно нещо е ставало и друг път в семейните предприятия; моето положение не беше особен случай.

Болката под ребрата се възвърна; този път беше доста остра, та захапах ръката си, за да не извикам. В очите ми се стичаше пот, но не смеех да я изтрия; болката ме държеше неподвижен, с ръка в устата, също като бебе. Докато стигнахме Кенсингтън Хай стрийт болката мина; но аз продължавах да стоя неподвижно, с дясната ръка на устата, с лявата, притиснал тялото, сякаш за да не й позволя да се върне — и си мислех за малката детска железница на Хари. Миналата година, преди да тръгне на училище, той я беше монтирал докрай — доколкото някой изобщо може да монтира докрай такава играчка — железница. Тя се нареждаше върху две маси на тавана, сложени на магарета. Беше смесена, по-голямата част представляваше модел на „Трианг Транс континентал“ — маршрутът й бе от Уорли до Цюрих. През целия път от Уорли до Цюрих влакът минаваше през равнинна местност; сред полето имаше три вятърни мелници и две черкви, но това бяха единствените признаци на човешки живот. А по шосето, което вървеше успоредно на железопътната линия, имаше един камион, един влекач и един парен валяк. Край яркосинята река пасяха говеда; а в сянката на една постройка, която ми приличаше на цюрихската катедрала, пасеше стадо овце с овчар. До тях обаче той беше поставил един слон и един леопард.

Беше първата вечер на великденската ваканция, ние се качихме на тавана и запалихме лампата. Когато големият дизелов локомотив изскочи от тунела, фаровете му осветиха само катедралата и стадото овце. Слонът и леопардът останаха като неясни сенки в далечината. Той остави зад себе си цюрихската поща, цял един малък Цюрих, пълен с британски войници, после фаровете му осветиха слона и леопарда.