Джон Брейн - Живот във висшето общество

— Можеш да сипеш нещо и за мене — каза Сюзън.

Сипах й малко уиски; бях забравил за нейното присъствие.

— Мъничко бренди, мили. — Тя погледна чашата ми. — Не искам утре и мен да ме боли главата.

Не отговорих, а й налях нейната обикновена доза бренди — сякаш за лекарство.

— Колкото да намокри дъното на чашата — подхвърлих както винаги. Понякога пусках шегата, че би трябвало да използувам капкомер, но в този миг не ми беше до шеги.

— Можеш да ми разправиш — подкани ме тя.

Занесох чашите на масичката.

— Мислех колко си красива в новата рокля.

Това беше истина; роклята беше червена и отпред имаше копчета от горе до долу; такава рокля, каквато можеше да си позволи само красива млада жена с черна коса и хубаво тяло. Тя кръстоса крак върху крак; имаше хубави колене, нито твърде тънки, нито твърде дебели. Малко са красивите жени, чиито колене отговарят на красотата им; наведох се, без да се замислям, целунах подред и двете.

— Лошо момче! — възкликна тя.

Дръпнах леко полата й нагоре, тя ме отблъсна с лек жест.

— Скоро ще дойде Марк на чашка — рече.

Ръката ми пак се върна при полата й.

— Нека ни погледа. Ще му бъде от полза.

— Не ставай мръсник — каза тя.

Изсмях се.

— Всъщност Сибил би имала полза. Марк не говори много за това, но когато изтърве по някоя дума, личи, че твоята мила братовчедка не е много добра в леглото.

— Имат три малки деца.

— О, остави тази работа. Сигурно я е изнасилил. Или е сложил приспивателно в чая й.

— Ти си наистина отвратителен — заяви тя.

Но бузите й се бяха леко зачервили и не си даде труд да си дръпне полата надолу; от пръв поглед беше ясно, че не прилича на Сибил. Заедно с желанието изпитах и изблик на нежност. Тя не беше дъщерята на Браун; беше моята жена. И за разлика от жените на другите тя ме желаеше физически. Погледнах към канапето. Това беше едно от големите удоволствия на брачния живот — че можехме да се любим не само вечер и не само в леглото. В банята, в колата, когато се разхождахме сред природата — всъщност винаги, когато бивахме заедно и сами за четвърт час. Ние се преструвахме, че не сме женени, че сме любовници, родени един за друг. Въпреки че никога не й казвах, понякога си представях, че е омъжена за друг, за един от ония мъже, които биха могли да бъдат нейни съпрузи, един от хората с „Ягуар“ и „Порше 8 8 Ягуар, Порше — скъпи марки коли. — Б.пр. “, като Джек Уелс. Или като Ралф Лъмли. Щом помислих за него и се сетих за Браун; изпих на един дъх чашата уиски и пак отидох при барчето.

— Не съм отвратителен — отрекох аз. — Сибил смята пола за отвратителен, това е всичко. Няма нищо чудно, че Марк шава насам-натам…

— Разправят, че по-рано не намирала пола за толкова отвратителен — каза Сюзън. — На времето беше доста лекомислена. — Тя се захили. — Ужасно лекомислена с всеки, който й попаднеше. Можеш ли да си го представиш?

— Хората се променят — отвърнах аз.

— Веднъж стана голям скандал — осведоми ме Сюзън. — Родителите й ги нямало, тя си поканила гости и накрая я хванали дяволите. Мама ми разправи някои работи…

Разбира се, че мама й е разправила не някои, а повече работи; видях в съвсем нова светлина Сибил, дебелата, неспокойна и зла Сибил с вечно замъглени очила.

Когато Сюзън свърши, подсвирнах.

— Лекомислена е точната дума — казах аз. — Лекомислена е думата.

После си представих Сибил преди двадесет години, пияните лица, надвесени над нея, неизбежната й поза, всичко, което неизбежно е вършила. „Лекомислена“ не беше точната дума.

— Ужасно е наистина? — съгласи се Сюзън. — Искам да кажа, че не трябва да се ровим в подобни неща. Това е отдавна минало.

— Минало и погребано — заявих аз. — Минало и погребано. — Запалих цигара. — Между впрочем… — замлъкнах.

— Продължавай — подкани ме тя. — Зная, че има нещо неприятно.

— Утре отивам в Лондон.

— Можеше по-рано да ми кажеш — ядоса се Сюзън. — Знаеш много добре, че в четвъртък сме поканили Боб и Ева на вечеря.

— Дотогава вероятно ще се върна.

— „Вероятно“, нали? Много добре знаеш, че няма да се върнеш. Твърде добре ще се забавляваш в Лондон. Страшен егоист си, Джо.

— Дявол да го вземе, не е моя вината. Оплачи се на баща си, не на мене.

— Наистина ще се оплача — каза тя. — Той никого другиго не разкарва толкова, колкото тебе. Винаги оставам самичка и само Герда ми прави компания, а тази седмица и Герда я няма. Ти си лош, ужасен и те мразя!

Тя заплака. Клекнах до нея и обвих раменете й с ръка.