Джон Брейн - Живот във висшето общество

Паството се изправи на крака за химна; аз закъснях с няколко секунди и знаех, че ще ми се впише в пасива. Разбира се, упрекът нямаше да последва веднага. Но в някой от следващите дни моята тъща щеше да заговори за хората, които са толкова глупави или толкова ненабожни — човек просто не знае какво да мисли, — че дори не могат да следят реда на службата. Аз щях да разбера кого има пред вид, а по тона на гласа и посоката на погледа й всички, които присъствуваха, също щяха да го разберат.

Моята тъща беше привърженица на този стил, според който човек се изказва неприятно ясно, без никога да се изяснява, а откакто Хедърсет бе станал редовен гост в нейния дом, тя надмина дори и собствените си досегашни рекорди. Напоследък се водеха общи разговори за неприятните ловци на зестра, за любовта на долнопробните хора към долнопробни кръчми (това стана, след като помогнах на един работник от завода здравата да се напорка), обсъждаше се колко важно е Хари да говори правилно. Трябва да бъде даден в пансион; лесно може да възприеме неправилно произношение в къщи… искам да кажа, в Уорли. Но аз знаех, че грешката й не беше подсъзнателна, известно бе кой има неправилно произношение. Нейният зет. Произношението на Хедърсет не беше неправилно; беше посещавал Хароу 6 6 Хароу — аристократически колеж — Б.пр. и оттам бе придобил физиономията на ученик от частен колеж; сякаш костите на лицето му бяха извадени и заменени с някаква по-твърда, по-гладка, но и по-лесно обработваема материя, която можеше за едно денонощие да бъде излята в желаната форма. Пак там, по всяка вероятност, бе придобил и вкусовете си на джентълмен: той наистина ходеше на лов и риболов и би участвувал дори в лов с коне, но не можеше да отдели време, нали разбирате!… Най-важното беше, че баща му бе директор на „Хедърсет Стийл Корпорейшън“, огромен концерн в Средна Англия, с който имахме делови връзки. Помислих още веднъж какво ли цели Хедърсет със своето посещение и след това престанах да мисля. Изведнъж ми се видя много по-важно да възстановя в паметта си лицето на жената, която седеше зад мене. Сиви очи, дребно накъдрена кестенява коса, доста едри зъби, розов цвят на кожата. Беше към двадесет и пет годишна. Това бяха отделните черти на лицето й; но те не го обясняваха, не обясняваха нейното спокойствие.

Когато службата свърши и имах възможност да я погледна пак, аз се обърнах и очаквах, че този път ще се разочаровам. Казах си, че това сигурно се е дължало на слънчевата светлина и стъклописите, на думите от свещеното писание, може би на нуждата ми от спокойствие. Този път лицето й сигурно щеше да бъде така безизразно и тревожно, както на всички други. Но то беше точно такова, каквото го бях запомнил. По силата на навика започнах да мисля „конструктивно“. Понеже Уорли беше малък град, а тя бе дошла наскоро, рано или късно щях да се запозная с нея. Трябваше да ускоря работите. Ако се съдеше по външния й вид, спокойно бихме могли да се сприятелим; дрехите й, без да са фрапантни, бяха хубави, а и самата тя принадлежеше към категорията, която всеки ден се къпе и си сменя бельото.

И преди всичко тя идваше в черквата. На времето е било почти задължително всеки ден да ходи на черква, така че ходенето в черква само по себе си не е давало обществен отпечатък. После то излезе от мода; а сега поне в Уорли пак беше на мода. Никой нямаше да загуби доброто си име, ако не ходи на черква; но нямаше да го загуби и ако ходи.

Или поне така беше казал Марк миналата вечер; за мое учудване ми стана неприятно, че повтарям чужда мисъл. Той беше безспорно прав, помислих аз, когато излизах от черква; но предпочитах да не е.

Прав или не — все едно, нямаше никаква полза да мисля „конструктивно“ за тази жена. Най-добре беше тя да си остане едно лице и толкова, нещо като снимка на кинозвезда, която човек си носи в портфейла. Трябваше да бъда реалист, достатъчно реалист, за да призная, че не можеше да става дума за връзка между мен и тази жена. Но да призная това още не значеше, че това ми харесва; докато я гледах как се скрива зад ъгъла по Маркет стрийт, внезапно се почувствувах уморен и възрастен, освен това ми се допи.

Браун се намръщи на писмото, сякаш с намръщването си искаше да го стресне.

— Виж го ти, подлеца! — каза той.

Аз се усмихнах, за да покажа, че има право, но не си дадох труд да му отговоря; твърде добре познавах какво е настроението на тъста ми в понеделник.

— Опитва дали ще мине, това е. Знае много добре, че ни държи на тясно — Той смачка писмото на топка и го захвърли в другия край на стаята. — Просто да му извиеш врата!