Алекс Кош - Огненият патрул

— Искам! — казах предизвикателно.

— Келнмиир е убит! — извика тя. — Разбираш ли? Убит е дядо ми, а аз никога не поговорих с него като с… роднина…

Тя се хвърли на гърдите ми и започна да плаче. Аз, доколкото можех, се опитах да я успокоя, галейки главата й и говорейки разни глупости, а в мозъка ми пулсираше само една мисъл — как се е случило това?

Внезапно Алиса се отдръпна и ме погледна в очите.

— Съжалявам, но аз никога няма да мога да ти простя това… никога…

— Но…

Тя ме отблъсна и побягна.

Известно време стоях замръзнал, гледайки безизразно напред.

— Дракон да ме вземе! — изругах накрая и се втурнах да догоня вампирката.

Алиса явно не искаше да ме вижда, така че не успях да я открия, колкото и да бягах по нощните улици на Крайдол.

— Защо всичко винаги се усложнява? — за пореден път повторих аз, застанал до някаква врата, опитвайки се да събера мислите си. Накрая реших да отида в Прокълнатата къща. Да търся Алиса из целия град беше безсмислено, особено като се има предвид, че тя не искаше да бъде намерена. Да се надяваме, че няма да попадне на бягащи плъхове. Между другото, тя имаше медальон, значи можех да я открия по картата… но трябваше ли да го правя?

Градът изглеждаше безлюден. Крачех по пустите улици и се учудвах на невероятната тишина и някак зловещото спокойствие. Все пак жителите на Крайдол бяха невероятни хора, те интуитивно усещаха кога се случва нещо лошо и изчезваха минути преди това. Като стана дума за нещо лошо… Какво да правя с Алиса? Аз наистина не я разбирах. Не стига, че старателно се преструва, че между нас няма нищо, но и постоянно търси поводи да ми се сърди! Келнмиир е загинал и това беше ужасно… макар че, честно казано, ми е трудно да го повярвам, дори не мога да си представя кой може да го убие. Келнмиир, вампир с хилядолетен опит, чудовище, с което не е толкова лесно да се справиш. Във всеки случай, тя няма право да обвинява мен! Или има? Ако й бях казал, че Келнмиир е неин роднина, какво щеше да се промени? Дракон да ме вземе, вероятно много…

Изведнъж на рамото ми легна тежка ръка.

— Разхождаме се в толкова късен час?

Подскочих от изненада и по инерция опитах да се измъкна, но не се получи — вампирът, а това беше именно той, имаше желязна хватка. Изглежда сега имаше реална възможност да ми отмъсти, както беше обещал. Интересно дали сеонецът случайно се беше натъкнал на мен или ме е следил и изчаквал удобен момент?

— Искате ли нещо? — с леко дрезгав глас попитах аз, трескаво сплитайки Копиен щит.

— Не ти го препоръчвам — предупреди ме вампирът и аз изведнъж усетих, че още незавършеното заклинание буквално се сви, лишено от енергия. Зъбатият подлец по някакъв начин успяше да блокира сплитането ми!

Без помощта на магия изобщо не си струваше да пробвам да се измъкна от ръцете му.

— Какво искаш?

— Имам да си връщам — прошепна вампирът право в ухото ми.

Как мразех този техен глупав маниер на говорене. Отвратителен.

— Честна дума, сега изобщо не ми е до теб — казах уморено. — Да го отложим за някой друг път, а?

— Мисля, че когато се срещнем следващия път, ще бъдеш малко по-различен — ласкателно каза вампирът.

Преди да успея да разбера какво имаше в предвид, усетих странно изтръпване, разпростиращо се от врата по цялото тяло. Противно на логиката, последното изключи мозъка ми.

Отново се носех в небето над Крайдол. Както и миналия път, не усещах движението на въздуха, но бях сигурен, че това се случва наистина. Поне за града. Що се отнася до мен, то тук всичко беше по-сложно — изглежда, че душата ми (отново тя!) пътуваше извън своето родно тяло. Висейки във въздуха, аз с интерес се вгледах в очертанията на улиците, очаквайки да видя черните петна — паразитите, но тях ги нямаше — може би защото бяхме унищожили всички. Във всеки случай, аз искрено се надявах на това.

В същото време около мен започна да става нещо странно — времето се ускори и аз с изненада наблюдавах как появилото се на хоризонта слънце за броени секунди изминава пътя си по небосклона и над града се спуска нощ. Това се повтори няколко пъти, и всеки път луната беше все по-пълна и по-пълна, докато не се превърна в идеален кръг. И тогава непонятната сила ме хвана за яката и го повлече нанякъде.

Под мен прелитаха къщи, улици, квартали… И ето вече бях пред добре познатата ми сграда. Прокълнатата къща стоеше като непоклатима черна грамада, зловеща и загадъчна.

Бледата лунна светлина сякаш не искаше да го възкресява от тъмнината, осветявайки всичко друго, само не и мистериозната сграда.