Алекс Кош - Огненият патрул

— Ама че бой — възхити се Чез.

Бегло погледнах към вампирите и веднага се втурнах към Алиса. Тя стоеше заобиколена от учениците от Школата по изкуства, който я бяха наобиколили веднага след като тя се освободи от Канмиир.

— Как си? — попитах аз, обгръщайки раменете й.

Тя отблъсна ръката ми и рязко попита:

— Какво говореше този вампир за моите роднини?

— Мисля, че сега не е времето — отговорих аз уклончиво. — Виж какво става.

Вампирите се търкаляха по земята и постепенно приближаваха към лежащото Същество. То отдавна беше притихнало и не показваше никакви признаци на живот.

Накрая те се разделиха и веднага скочиха на крака на няколко метра един от друг.

— Ще те убия — предупреди противника си Велхеор.

— Ще видим — каза Канмиир и скочи… но не към Велхеор. И не към нас. Той скочи върху Съществото.

Няколко бързи удара с ножа, и главата на Съществото се отдели от тялото.

— Е, най-накрая някой да приключи с тази зараза — зарадва се Чез.

Канмиир се закикоти, разтърсвайки отрязаната глава.

— Мисията е изпълнена! Пак ще се срещнем, Велхеор!

Друидът и Велхеор едновременно скочиха към врага си, но той сграбчи висящият на врата му медальон и… изчезна в блясъка на телепортацията. Точно както стана с Кейтен и лъжемайсторите в Прокълнатата къща.

Велхеор изрева диво и забълва мръсни ругатни. След това отново изрева и няколко пъти изруга… И продължи да ругае поне още пет минути.

Още след първата ругатня Невил с привично движение запуши ушите на малкия си брат.

— Точно така — одобри Мелисия.

— Ех, жалко, че нямам бележник — тъжно въздъхна Чез. — Такива сочни изрази пропадат…

Няколко минути по-късно Велхеор изведнъж спря да ругае и тихо каза:

— Хайде да отидем в някоя кръчма, искам да пия нещо много силно… и освен това — той погледна към Алиса. — Трябва да поговоря с теб, насаме.

Велхеор ни заведе до кръчмата „При добрия вампир“ и настоятелно ни помоли да ги изчакаме отвън, докато те с Алиса ни поканят. Тъй като тази кръчма също беше нападната от плъховете, около сградата беше осеяно с множество сиви трупове, така че чакането не беше особено приятно.

Общото песимистично настроение беше засилено от нещастното изражение на Невил. Мелисия, заедно със стария си приятел, бързо се прибра в общността на друидите, оставяйки Викерс старши да страда за разбитото си сърце в нашата компания.

В главата на Чез му влезе поредната муха — той изобщо не можеше да повярва, че вампирът толкова лесно уби Съществото. През цялото време, докато чакахме, той се ядосваше, по-точно обиждаше, че не ние сме убили Съществото, а някакъв си вампир.

— Защо да се напрягаме и излишно да рискуваме себе си, когато някой друг може да ни свърши работата? — неразбиращо попитах аз. — Ние можеше и изобщо да не се справим със Съществото. Кой щеше да бяга след него по покривите, ти ли?

— Все пак жалко — упорстваше Чез. — Те някак твърде лесно го победиха.

— Откъде знаеш какво са правили на покрива? — не се съгласих аз. — Може би там е станала цялата битка…

— Това беше наша работа — инатеше се червенокосият ми приятел. — По всички правила ние трябваше с огромни усилия, губейки литри кръв, да убием тази напаст сами!

— Съжалявам — засмях се аз. — Но моите литри си ми трябват…

Алиса изскочи от кръчмата след около двадесет минути и веднага втренчи в мен ядосан поглед.

— Ти си знаел!

— Да — обърках се аз. — Не се ли радваш, че намери своите роднини?

— Ти си знаел — повтори тя — но нищо не ми каза.

Ама че късмет.

— Защо се сърдиш?

Алиса се обърна с гръб към мен, но успях да видя, че в очите й блестят сълзи.

— Забрави за мен.

— Алиса, почакай!

Опитах се да я хвана за ръката, но вампирката лесно се изплъзна.

— Разкарай се.

Чез и братя Викерс благоразумно се отдръпнаха настрани, стараейки се да не ни пречат.

— Не можех да ти кажа, дадох дума!

— Значи дадената на някой си дума за теб е по-важна, отколкото аз?

Тя се отдалечи от кръчмата.

Защо момичетата винаги всичко обръщат с главата надолу?

— Но Келнмиир искаше сам да ти каже всичко, когато му дойде времето — опитах да се оправдая, догонвайки вампирката.

— А ако изобщо не дойде?

— Защо все усложняваш нещата…

Алиса ускори крачки.

— Трябва да остана сама.

Настигнах я, хванах рамото й и я обърнах с лице към себе си.

— Какво става?

— Какво става ли? — тихо и, както ми се стори, заплашително попита тя. — Искаш ли да знаеш какво става?