Алекс Кош - Огненият патрул

По пътя Чез успя да ми разкаже как са ме търсили из целия град до сутринта. Невил ме разпитваше да разбере къде съм се загубил, но малко вяло — явно повече го вълнуваше новодошлия друид, или по-скоро връзката му с Мелисия. Алиса и Велхеор предпочитаха да мълчат. За Алиса ясно, тя изобщо не искаше да говори с мен, но Велхеор… той ме гледаше много странно. Оценяващо и подозрително.

— Мога ли да взема един душ и после ще говорим за всичко? — помолих аз. — Че главата ми съвсем отказва…

С известно нежелание приятелите ми ме пуснаха, позволявайки ми да отдъхна малко и да дойда на себе си.

Под душа ме очакваше нова изненада. Много неприятна! Вампирът беше ми откраднал не само медальона и очилата, но също справочника със заклинания и… и дневника на лудия Майстор! Тях не бих могъл да ги загубя, те бяха в затворен джоб, от който нищо не може да падне физически! Дракон да го вземе… всъщност не, ще мина без помощ и сам ще се справя с него. Ще го намеря и ще го разкъсам на парчета!

Стоейки под горещите струи вода, аз с огромно удоволствие и подробно си представях какво ще направя с вампира. Цялото ми същество просто кипеше от ярост. И дори рязката смяна на водата от гореща на ледена не можа да охлади моя плам.

Бързо изскочих от банята и облякох чиста ливрея.

Така, спокойно. Защо да хабя нерви за някакъв си жалък зъбат крадец?

Погледнах в огледалото, канейки се да се среша порасналата си коса, и онемях. На врата ми отчетливо се открояваха две червени точки. Не стига, че този сеонец окраде всичките си ценности, но и ме е ухапал! Зъбат изрод! Ето защо ми беше неуютно под слънчевите лъчи…

Краката ми изведнъж се подкосиха и аз бавно се отпуснах на пода. Впрочем, аз не бях някоя надута дама, че да припадна от шока. Просто… лека слабост в краката…

Идвайки на себе си, аз станах и тръгнах обратно към стаята. Сега не исках абсолютно нищо…

— Хей, Зак, как е самочувствието?

Вампирът изскочи иззад ъгъла така внезапно, сакаш специално искаше да ме изплаши. Но нямаше успех — в сегашното си състояние реагирах на заобикалящото ме твърде бавно, за да се изплаша.

— Прекра-асно — проточих аз. — Ако не възражаваш, бих искал да почина малко…

— Разбира се, разбира се. — Велхеор се ухили в подигравателна усмивка. — Може ли само първо да погледна шията ти?

— З-защо? — със заекване попитах аз, сграбчвайки яката с ръце.

— Любопитно ми е — сви рамене вампирът. — Мисля, че си се променил малко след последната ни среща.

— Изкъпан съм? — предположих аз.

Велхеор се втурнаха към мен, хвана ме и ме вдигна във въздуха.

— Я да видим какво имаме тук?

С едната си ръка ме държеше във въздуха, а с другата дръпна яката.

— Така си и мислех — Велхеор докосна раните на врата ми. — Откога?

— От тази нощ — отговорих аз, мятайки крака във въздуха. — Може ли все пак да ме пуснеш на пода? Чувствам се… недобре.

— Да — леко объркания вампир ме свали на пода. — Кажи ми, кой те е ухапал?

— Един вампир от клана Сеон — въздъхнах аз. — Веднъж имахме спор с него, и той решил по този начин да си отмъсти. Затова ме нямаше цяла нощ — търкалях се зашеметен в едно мазе.

— Кога намерихте време за всичко това? — изненада се вампирът и тръгна с мен. — Мина само някаква си седмица, а вие вече целия град обърнахте с главата надолу.

— Сам се учудвам — отворих вратата на стаята си и с жест поканих Велхеор. — Влез.

Вампирът се огледа с интерес.

— Добре си го измислил, — похвали ме той и седна на стола. — Е, какво планираш да правиш сега?

О, да, имах няколко прекрасни плана.

— Ще намеря гадината и ще го разкъсам на части — замечтано казах аз, наслаждавайки се на всяка дума.

— Последният път, когато те срещнах, не беше толкова самоуверен — каза Велхеор.

Разбира се, спомнях си. Така бях изплашен от него, че едва не загубих съзнание, а и той се държеше подобаващо — всячески се стараеше да ме ужаси. А сега гледах на всичко по различен начин, включително и на вампирите. А и след последните събития беше станало много по-трудно да ме изплаши.

— При последната ни среща още не бях начинаещ нисш вампир.

Пльоснах се на леглото.

— Ти и сега не си вампир — успокои ме Велхеор. — Изглежда, че си от тези, които се превръщат в течение на няколко дни.

— Това добре ли е?

— Това е нормално — сви рамене вампирът. — Има дори много, подчертавам, много малка вероятност, ти въобще да не се превърнеш във вампир. Ще поболедуваш, все едно някаква настинка, и ще се върнеш към нормалното. Но вероятността е малка, примерно едно на хиляда.