Алекс Кош - Огненият патрул

Както се случваше до постъпването ми в Академията, доброто ми настроение върна моя риж приятел. Нахълтвайки в стаята, той още от вратата извика:

— Ама че си чудовище!

— Защо? — подозрително попитах аз.

— Знаеш ли какво говорят за теб нисшите вампири. Започват с това, че превръщаш всеки, който те е подразнил, в злато, а след това го разпродаваш на части…

Неволно се усмихнах.

Вампирите са приели насериозно моите истории? Забавно.

— И завършват с ходенето през огъня. За това, как ти само с меч в ръка си избивал плъховете, аз не казах нищо. Нисшите, а и не само те, са свикнали да мислят, че Майсторите не могат нищо да правят без магия. Разбирам ги — тази мисъл е успокоителна, освен това, тя не е много далеч от истината. Но ти им показва, че прекрасно можеш да минеш и без уменията на Занаята. Странно, защо не сме се сетили досега? Впрочем, ако съм с всичкия си, не бих рискувал да тръгна в челната редица да избивам плъхове — все пак в Лита ме чака прекрасно момиче, и тя със сигурност ще се разстрои, ако й занесат оглозганите ми останки.

Е, тогава не бях с всичкия си. И продължавайки в този ред на мисли, никакво момиче не се безпокои за мен, така че за нищо не се учудвай, Чез, абсолютно за нищо.

— Е, говорят си нисшите всякакви глупости. Голяма работа.

— Да, голяма работа — съгласи се той. — Само че сега те едва ли не за почетен нисш вампир искат да те приемат. Закари Никерс за тях сега е нещо като идол.

Трепнах.

Чез дори не можеше да си представи колко беше прав. Само след няколко дни, ако се вярва на Алиса, аз ще се превърна в нисш вампир. Макар и в почетен…

— Това са глупости — въздъхнах аз. — Ще се върне Кейтен…

— Между другото, много интересен въпрос! — спомни си Чез. — Нещо много се бави твоя чичо, никакви писма не идват от Академията. Някой ще ни удостои ли с обяснение къде изчезна нашият наставник?

— Може би това е твърде важна информация, за да я разкриват на някакви си ученици — предположих аз.

Чез тупна с крак.

— Значи, когато воювахме със Съществото много бяхме подходящи, а когато трябва да ни кажат информация — не сме подходящи! Ах, само да ми паднат…

— Кои? — не разбрах аз.

— Те — многозначително каза червенокосият ми приятел и рязко скочи на друга тема: — Слушай, а ти знаеш ли как е умрял Келнмиир?

— Аз? — попитах учудено. — Нямаше ме цяла нощ, откъде мога да знам?

— Ами… всички мълчат — и Алиса, и Велхеор, и дори друидът, който Невил с радост би удушил със собствените си ръце. Ти винаги знаеш, кажи ми, а? Интересно, как може да умре хилядолетен вампир?

Интересно му било.

— Не знам — въздъхнах аз и се поправих. — Засега не знам…

— Добре, хайде да слезем — огорчено каза той. — Аз вече доста огладнях, а долу подготвят банкет.

Ние с Чез се спуснахме на първия етаж, където наистина ни очакваше отрупана маса. Нисшите вампири бяха настанени в съседната зала, защото техните вкусове бяха малко по-различни от нашите, но Даркин все пак предпочете да седне с нас и да яде обичайните неща. Е, полагаше му се — сега той беше официален капитан на Огнения патрул.

Най-накрая да седна и да разпусна както трябва…

— Хей, Зак, та ние вече имаме вино! — спомни си Чез. — Би ли го донесъл от мазето?

— От мазето? — попитах малко дрезгаво. — Няма начин! Повече никакви мазета!

Всички се засмяха. Вярно — Невил, Велхеор и Алиса твърде вяло и с крива усмивка, явно не им беше до нас. Затова пък Чез и Наив се смяха за петима.

— Шега — все още смеейки се каза Чез и издърпа изпод масата кошница с бутилки.

— Глупава, между другото — измърморих аз раздразнено.

Масата се огъваше от ястия, доставени, както подозирах, от заведението на Гръм. В допълнение към нашата петорка в закритата част на залата бяха още Велхеор, а също Даркин и Девлин — капитаните на стражата и на младшите сътрудници на Огнения патрул. Капитаните седяха на противоположните страни на масата, очевидно стараейки се да бъдат колкото се може по-далеч един от друг. Чудех се защо ли? Същото толкова далеч, но спрямо мен, беше седнала Алиса. Мелисия с новодошлия друид изглежда бяха останали в общността, и това явно разваляше настроението на Невил — как само беше намръщен.

Всички прозорци бяха със спуснати щори, за да могат вампирите да се чувстват повече или по-малко удобно. И на мен, честно казано, ми беше много по-добре, когато не ме огряваха слънчеви лъчи. А съвсем скоро ще ми се наложи да нося също такава маска, както нисшите вампири… Освен ако, разбира се, в най-скоро време не измисля нещо.