Алекс Кош - Огненият патрул

— Всички здрави ли са? — беше първото нещо, което попитах. — Имаме ли загуби?

— Ние загубихме петима — съобщи Даркин.

— Четирима — кратко каза Девлин, неговата блестяща броня сега по-скоро напомняше на очукана тенджера.

Всички около мен, и хора, и вампири, бяха доста изтощени и изподраскани — кой повече, кой по-малко. Вярно, имаше едно изключение — чистницата Алиса дори не беше изцапана.

— Хайде да разчистим бойното поле — предложих аз. — Други масирани атаки не се предвиждат…

— А Съществото?! — напомни ми Чез.

— А, да… — главата ми май не функционираше както трябва. — Тогава ще направим така — стражите и младшите сътрудници, водени от Девлин и Даркин съответно, ще разчистят района от останалите паразити, а ние шестимата ще се опитаме да направим нещо със Съществото.

Честно казано, нямах никаква идея какво да правим със Съществото, и дори не исках да се приближавам до него! За разлика от моите приятели, аз бях виждал какво може да направи със своите противници, и знаех, че ние едва ли можем да му причиним кой знае какви поражения. Но все пак трябваше да отидем. Просто трябваше, и точка.

Покривът, на който за последно видях Съществото, беше пуст. Очевидно генералът, осъзнавайки, че армията му губи битката, беше решил да избяга. Може пък да беше за добро…

— Вижте там, на покрива! Изглежда някой напада Съществото! — неочаквано извика Наив.

Погледнахме нататък, накъдето сочеше ръката му. Наистина! На покрива на двуетажна сграда в другия край на улицата се сражаваха два силуета. На фона на луната ясно се виждаше, че единият от тях беше много по-висок от другия и от ръцете му стърчат извиващи се паразити. Вторият силует сякаш се размиваше във въздуха, толкова бързо се движеше.

— Бягайте! — заповядах аз. — Да се опитаме да му помогнем!

— На кого? — не схвана Чез.

Тук трябваше внимателно да помисля. По принцип, ние трябва да помогнем на вампира, който се биеше със Съществото. Но това беше Канмиир — определено не наш приятел, а по-скоро враг. Особено за Алиса, въпреки че тя все още не го знаеше. Нали той беше убил баба й — жената на Келнмиир. Трябваше да избирам между две злини…

— Сигурно е вампир — не много уверено отговорих аз, вече бягайки.

— Виждам, че този вампир не ти харесва особено — каза Алиса. — Затрудни се да кажеш на кого да помогнем.

Така си беше. Съществото беше просто едно програмирано творение, а вампирът — личност, която съзнателно избира да извършва злини. Имаше разлика! От друга страна, в този момент Съществото все пак представляваше по-голяма опасност за града, а ние бяхме длъжни да се грижим за жителите му.

— Ако го познаваше като мен, и на теб нямаше да ти харесва — измърморих аз. — Как да стигнем до покрива?

— Хей, те вече се прехвърлиха на съседния! — отбеляза Наив.

— Така! Ако продължават да се движат толкова бързо, едва ли ще успеем да се намесим — усмихна се Алиса. — Не сме на тяхното ниво.

— Да, глупаво се получава — бях принуден да се съглася аз. — Никаква полза от нас.

Мълчаливата през цялото това време Мелисия внезапно каза:

— Ей сега ще дойде помощ.

— Помощ ли? — подозрително попита Невил. — Кой ще дойде?

— Мой стар приятел, който днес беше в зоологическата градина — поясни друидката. — Той казва, че са ги задържали плъховете, атакували общината на друидите, и още някои животни…

— Кой е той? — разсеяно попитах аз, сега повече ме интересуваше какво става на покрива.

Вампирът подскачаше около Съществото и с лекота избягваше неговите удари, но и самият той не успяваше да нанесе сериозни рани — черната черупка се оказа изненадващо яка. Освен това Съществото периодически изчезваше и се появяваше отново някъде другаде — на съседния покрив, зад вампира и дори вътре в някои сгради.

— Не знам — след кратка пауза каза Мелисия, — той не говори.

В този момент Съществото и вампирът отново изчезнаха от очите ни.

— Къде изчезнаха сега? — попита Алиса. — Някой вижда ли ги?

Никой не ги виждаше. Затова пък веднага забелязах появилите се зад ъгъла хора. Ние веднага вдигнахме мечове и подготвихме нападателни и защитни заклинания.

— Спокойно, това са приятели — бързо ни успокои друидката.

При по-внимателно вглеждане хората наистина се оказаха не съвсем хора. Отпред крачеше друид в зелени дрехи, след него… отначало аз го взех и него за друид, благодарение на зелените дрехи, но при по-внимателно вглеждане това се оказа… Велхеор! Тези двамата бяха придружени от момчета в тъмни дрехи, с арбалети в готовност — представителите на местната Школа по изкуствата.