Алекс Кош - Огненият патрул

В същото време някъде под краката ни служителите от Огнения патрул се биеха с телепортиращите се сиви гадини. А ние тримата продължавахме да изгаряме и да изгаряме пълчищата плъхове и още дракон знае какви животни. Сигурно сред тях е имало и хора… но аз се опитвах да не мисля за това. Изобщо да не мисля. Всичко, което беше в главата ми, беше огънят. Той беше в моите мисли и около мен… навсякъде…

Аз не веднага забелязах, че моите приятели спряха с магиите и хванаха мечовете. Плъховете продължаваха да се телепортират на балкона и Даркин вече не успяваше да се справя с всички, трябваше му помощ. Но най-важното беше, че приятелите ми вече привършваха силите си. Сивите пълчища сякаш нямаха край и продължаваха да прииждат към нас — бяха повече от хилядата или двете хиляди, посочени от Канмиир. Много, много повече.

Налагаше се да изсмуча от себе си всички налични сили, но чувствах, че не мога да спра сега. Ако спра, вълната плъхове просто ще ни погълне.

Не знам колко време мина в реалния свят, на мен ми се стори цяла вечност. Вечност в огън и с огън… аз самият бях огън.

През огнената пелена до мен достигна гласът на Алиса:

— Зак! — тя докосна рамото ми. — Спри, или ще прегориш като Невил!

Отбелязах нейните думи и жест, но само толкова. Вече просто не можех да спра.

— Ти изобщо чуваш ли ме?!

Още едно заклинание, още едно…

Изведнъж загубих равновесие и паднах по лице, без дори да успея да се предпазя с ръка.

— Дракон да го вземе, какво искаш? — сопнах се аз и скочих на крака.

— Дойде на себе си — зарадва се Алиса. — Използваше твърде много енергия и се уплаших, че ще прегориш…

Е, благодаря ти. Не стига, че ми прекъсна заклинанието, но и носа ми разби.

— Стига сте говорили! — прекъсна я Чез, убивайки с меча си поредния телепортирал се на балкона плъх.

— Трябва да отстъпим в къщата! — извика Даркин. — Тук няма да издържим дълго!

И ние се оттеглихме от балкона, стъпвайки по труповете на плъховете, оставяйки пламъците да бушуват в двора без нас. Без мен. Противно на всички закони на магията, пожарът не спря да гори след прекъсване притока на енергия. Не видях, но почувствах, че пламъкът е все още жив. Явно сме вкарали твърде много енергия в него, с резерв, така да се каже.

В къщата кипеше истинска битка — заварихме в едно плъхове и хора.

— Да, това се казва парти! — коментира Чез и веднага се втурна в центъра на битката.

Писъците бяха такива, че се налагаше да крещим с всичка сила, за да се чуем един друг.

— Никаква магия! — предупредих приятелите си. — Лесно може да засегнем нашите.

Плъховете се появяваха на най-неочаквани места — в средата на залата, направо във въздуха, по мебелите, които, впрочем, бяха доста намалели. Всички „наши“ се стараеха да застанат с гръб към стената, за да не ги изненадат с неочаквана атака. Някои стояха гръб в гръб, по-специално така стояха стражите, изглежда тях специално ги обучаваха за подобна тактика в боя. Невил и Мелисия се защитаваха от две огромни кучета, Наив в едната си ръка държеше меч, а в другата крак от счупената маса. Битката тук се водеше от доста дълго време и за да стъпя на пода, трябваше да разчистя приличен слой мъртви плъхове.

Аз също извадих меча си, но Алиса и Даркин застанаха от двете ми страни и не допускаха плъхове.

— Успокойте се! — извиках аз. — Какво сте тръгнали да ме защитавате?!

— Учудвам се, че все още стоиш на краката си! — извика ми Алиса, не спирайки да размахва меча си. — Ти поддържа Огнения килим три пъти повече, отколкото ние с Чез, взети заедно!

Я виж ти, изобщо не бях забелязал. Значи способностите ми са се увеличили след тръгването ми от Академията.

— Отдръпнете се! — изревах аз и направих няколко крачки напред.

Кой да види, че там имало огромен тлъст плъх. Спънах се в него и паднах на пода — Алиса все пак беше права, краката ми наистина бяха леко омекнали. За щастие заразените с паразити същества бяха напълно лишени от кръв, в противен случай щях да се изплескам с нея от главата до петите.

— Вдигни го и го издърпай до стената — със студен глас нареди Алиса.

Даркин ме вдигна от пода и ме облегна на стената.

— Почини си малко.

Поех дълбоко въздух.

Така. Трябва да се взема в ръце. Вдишвам-издишвам, вдишвам-издишвам…

Вътре в къщата засега като че ли се справяхме. Зачудих се какво ли се случва навън? Огънят сигурно все още гореше… виждаше се през прозореца. Но колко ли плъхове са останали извън обсега му?