Алекс Кош - Огненият патрул

— Трябва да изляза навън! — извиках на Даркин. — Ще дойдеш ли с мен?

— И още как! — съгласи се вампирът.

Бяхме застанали близо до един от прозорците. От него ясно се виждаше, че огънят още бушуваше в двора. Всъщност, с изключение на огъня, нищо друго не можех да видя.

— Прикривай ме! — помолих Даркин и се опитах да мина през прозореца.

Очевидно плъховете вече бяха успели да развалят защитните заклинания, защото аз съвсем спокойно се покатерих на перваза и скочих навън. Буквално на няколко сантиметра от мен започваше пожара, обхващащ целия двор и дори част от улицата. Колкото и да е странно, огънят не докосваше къщата — или ние много прецизно бяхме направили заклинанията, или някаква част от защитните заклинания на Прокълнатата къща продължаваха да действат.

Как да разбера какво се случваше около къщата? Ако плъховете продължаваха да се телепортират вътре, скоро приятелите ми щяха просто да бъдат погребани под купчина трупове. Трябваше да излезем от къщата, за да можем пълноценно да използваме магията, че тук само огън и абсолютно никаква видимост.

— Как е там? — попита на висок глас Даркин, гледайки през прозореца.

— Нищо не се вижда — отговорих аз. — Ще се опитам да направя нещо с този огън.

Какво можех да направя? Освен да го загася малко, да изляза и да се огледам. Всъщност не беше задължително, достатъчно ще е просто да създам един Въздушен щит, и по-точно комфортния му вариант — с филтриране на въздуха и поддържане на постоянна температура. Тогава ще мога да мина през огъня, без да се изгоря.

— Ще се върна скоро! — извиках на Даркин, създадох Въздушен щит и закрачих в огъня. В това нямаше нищо страшно — отчетливо виждах Въздушния щит, който ме разделяше от пламъците, и се чувствах абсолютно защитен. Макар че страничен наблюдател без очила „пелена“ можеше да види само човек, крачещ през огъня. Съдейки от виковете, раздали се зад гърба ми, именно това видя Даркин и изглежда видяното много го уплаши…

Между другото, здрави очила се оказаха! Вече няколко пъти успявах да ги изтърва, а те още бяха цели.

След десетина крачки видях пред себе си очертанията на улицата. За да не привличам излишно внимание, аз не излязох напълно от огъня, а само надничах от него.

Е, очаквах нещо подобно на това, което видях. Плъховете, строени в прави редици, без суетене се приближаваха плътно до огъня и се телепортираха директно в къщата. Без да стъпват в огъня. Интересно защо трябваше да се приближават толкова близо до огъня. Може би Чез ще се окаже прав и способността да се телепортират беше само за къси разстояния? Кой ги знае…

На един от близките покриви забелязах Съществото. То, като истински генерал, хвърлящ войските си в битка, наблюдаваше отгоре цялото пространство пред къщата и силно крещеше с всичките си десет пръста — сякаш раздаваше заповеди. Между другото, армията на черния генерал беше значително намаляла — не напразно толкова дълго поддържаме Огнения килим, определено си заслужаваше. Интересно колко ли време и изгорели плъхове ще му трябва на Съществото да осъзнае грешката си и да промени тактиката си. Вампирът казваше, че Съществото се самообучава, но не отчиташе, че всяко обучение се основава на грешки. Едва ли Съществото можеше да се учи от чуждите грешки, а докато се научеше от своите, току виж сме го убили.

След като поразмишлявах малко над сложната ситуация, аз отстъпих крачка по-навътре в огъня и ударих армията от плъхове с поредица от Огнени килими. На ви сега! И нека да опита някой от тях да се телепортира при мен — веднага ще изгори в огъня… Ох, ох!

Май малко се престарах с Огнените килими! Отново си отбелязвам, че Алиса беше права. Краката ми изведнъж омекнаха като памук, а в ушите ми се разнесе странен звън — изглежда, че тези заклинания бяха последната капка, сега трябва да се опитам само да поддържам Въздушния щит около мен…

Аз отново надникнах през огъня, за да видя какви са пораженията от моето заклинание. Не беше зле! И най-важното — плъховете престанаха да се телепортират в къщата, защото аз успешно бях унищожил всички пристъпващи към „зоната за телепортация“ гадини. С удоволствие бих избил и останалите, но силите ми едва стигаха да поддържам Въздушния щит. Така че засега стига толкова с магическите атаки.

И тогава се случи неочакваното — огънят около мен започна да затихва! При това рязко, сякаш в заклинанието вече не постъпваше енергия. Всъщност то така си и беше — изчерпа се енергията, която ние с Чез и Алиса вложихме в Огнените килими.