Алекс Кош - Огненият патрул

— Ти пък какво искаш от мен? — Канмиир мимоходом отби мълнията с ръка и ритна лежащото между тях Същество.

Като стана дума за него, огромното черно страшилище вече не изглеждаше заплашително и се държеше подозрително тихо. Може би защото доскоро стърчащите от ръцете му паразити бяха изчезнали някъде. Най-вероятно някой от вампирите просто ги е отрязал или изтръгнал от корен. Между другото, така да се каже.

— Какво става тук? — шепнешком ме попита Чез. — Ти винаги си в течение на събитията…

В течение съм, но… имам ли право да кажа? Въпреки че, защо не?

— Канмиир е убил сестрата на Велхеор преди около десет века — казах аз. — А за друида не знам.

— Аха — кимна Чез. — А… Велхеор… кой е той всъщност?

— Приятел на Келнмиир.

— Ясно… Доста злопаметни са вампирите, както виждам.

Едва ли. Просто вампирите имат много добра памет и не се обременяват с глупави мисли за морал и доброта.

Алиса и братя Викерс слушаха с интерес моите обяснения, като не забравяха да гледат подскачащите вампири и друида. Тримата обикаляха около Съществото, което изобщо не можеше да се отлепи от земята.

— Хей, какво все скачат? — не издържа Невил. — Нека първо убият Съществото, а после да решават личните си проблеми!

— Наистина — съгласи се Наив. — Или хайде ние да го направим, докато не са се телепортирали.

— Добра идея! — хищно се усмихна Алиса.

Наистина ли беше добра? Какво можехме да направим? Освен да опитаме да нарежем Съществото с мечове… на магия то не реагира.

При Чез от думите до делата е половин крачка, така че докато аз още размишлявах, той вече действаше. От ръцете му излетя Огнена птица и се устреми към Съществото. Оказалият се на пътя на птицата Велхеор рязко отскочи и пропусна заклинанието покрай себе си. Птицата удари Съществото, но без абсолютно никакъв ефект. Черното туловище леко трепна, с което веднага си заслужи ритник от вампира.

— Лежи си — заповяда му Канмиир.

— Не става — въздъхна Чез. — Трябва да опитаме нещо друго.

Изобщо не разбирах защо досега Съществото не се е телепортирало. Изчерпало си е телепортациите ли? А и изглеждаше някак смачкано, сякаш преди да го хвърлят от покрива, здравата са го наритали. И паразитите бяха изтръгнати от ръцете… садисти, с една дума.

Междувременно друидът все пак успя да стисне Канмиир отзад.

— Това е — зарадва се Велхеор. — Сега вече ще се разкъсам. И за Алисия, и за потомците й!

— Те бяха позор за нашия род! Кланът Миир не трябваше да смесва кръвта си с клана Хеор! — извика Канмиир, напразно опитвайки да се изтръгне от здравите ръце на друида.

— Точно сега не трябва да лъжеш! — гневно ревна Велхеор. — Някой друг баламосвай с глупостите си за мръсна кръв! Просто ти също харесваше Алисия! Не можа да понесеш мисълта, че тя обичаше само Келнмиир. Мислиш, че не знам как се присламчваше към нея, докато ние отсъствахме?

Канмиир все пак успя да се освободи от хватката на друида и неочаквано скочи право върху нас. Преди някой да успее да реагира или да се уплаши, той хвана Алиса и долепи нож до шията й.

— Никой да не мърда!

Дракон да ме вземе!

— Пусни я! — сам не забелязах как създадох няколко Огнени пеперуди и направих крачка напред.

— И не мисля — засмя се вампирът. — Какво, Велхеор, сега ще можеш ли да ме спреш? Виждаш ли този нож? Точно с него убих Алисия. И сина й, и сина на сина й… а сега ще убия и пра-пра-внучката й.

От ярост ми секна дъха. Не знам как, но ако дори само косъм паднеше от главата на Алиса, аз… аз не знам какво щях да направя с това чудовище!

— Копеле! — изрева Велхеор. — Зад дете ли се криеш? Ти самият си позор за вампирите, дори и в най-пропадналите нисши вампири има повече чест, отколкото в теб!

В това време мълчаливият друид бавно заобиколи Канмиир отдясно.

— Гнида — изведнъж се включи в разговора Чез. — При това си висш вампир. Нищожество си ти, ето какво си. Дори в това валящо се в калта Същество има повече сила и достойнство.

— Как се осмеляваш? — извика вампирът и за частица от секундата разхлаби хватката върху гърлото на Алиса. Но тази частица от секундата й беше напълно достатъчна да се освободи от ръцете на Канмиир със светкавично движение.

Тя скочи настрани и към вампира веднага полетяха всички подготвени от нас заклинания, заедно със зелените мълнии на друида.

Естествено, нямаше видими щети от нашите атаки, но веднага след това вампирът попадна в ръцете на Велхеор. Те започнаха да се търкалят по земята, но това не беше обикновен бой, не, вампирите се биеха с ярост, нанасяйки си десетки удари. Въпреки факта, че се биеха легнали, ръцете и краката им действаха с такава скорост, че ние нищо не успявахме да видим — всички движения се сливаха в едно голямо размазано петно.