Колийн Маккълоу: Птиците умират сами

— Онова, което харесвам — не, което обичам в теб, е, че винаги ме поставяш на място, откъдето направо не мога да се измъкна.

Раменете му се разтресоха.

— Тогава погледни и на бъдещето така, херцхен. В съжителството си с мен може би ще откриеш как да се измъкваш. — Той я целуна по челото, по бузите, по клепките. — Искам те точно такава, каквато си, Джъстийн — с всичките лунички по лицето ти и всяка клетка от мозъка ти.

Тя нежно обгърна врата му, с наслада зарови пръсти в косата му.

— О, ако знаеш как съм копняла да направя това! — промълви тя. — Никога не можах да забравя.

Телеграмата гласеше:

Току-що станах мисис Райнер Мьорлинг Хартхайм… Хубаво е да се омъжиш. Щом можем, ще дойдем на сватбено пътешествие, но ще живеем в Европа. С обич за всички от мен и от Рейн.

Меги остави хартията на масата и с широко разтворени очи се загледа в отрупаната с рози градина. Ухание на рози, пчели из розите. А хибискусът, кипарисите и евкалиптите се извисяваха сякаш над целия свят. Колко красива, колко жива беше градината. Да гледаш как малките неща в нея растат, променят се и вехнат, как нови малки неща идват на тяхно място в един безкраен, непрестанен цикъл.

Краят на Дройда дойде. Да, време беше. Нека цикълът да продължи с други, непознати хора. Сама си го направих. Никой не ми е виновен. И не съжалявам нито за един миг.

Птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре, пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт; само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние — когато ние забиваме шипа в гърдите си, знаем. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим.

С много малко и съвсем редки изключения австралийската литература е у нас почти непозната, така че романът на Колийн Макълоу ще запълни празнина — може би не толкова в художествено отношение (големите автори на страната-континент тепърва ще бъдат представяни на нашия читател), колкото в познавателно. „Птиците умират сами“ е истинска енциклопедия на австралийския бит, по-точно на бита на определена социална прослойка — на фермерите, подробностите от който са изложени в романа без пестеливост и епически точно. Постоянна грижа на неговите герои е да преодоляват житейските несгоди и природните бедствия, но упоритият всекидневен труд поддържа висок техния душевен и физически тонус. Хора, непреклонни в борбата си с живота — такива изпъкват пред нас членовете на семейство Клийри още от първите 200–250 страници на това произведение, голямо не само по обем, а и по обсег на темите, фокусирани обаче в един общ център: в проблема за невъзможността да се примирят любов и дълг. Както впрочем и любов и амбиция, любов и егоцентризъм, любов и бягство от живота… В отзив за съветското издание на книгата 18 18 Москва, „Художественная литература“, 1980. — Б.пр. В. Кантор неслучайно изтъква като най-интересен и дълбок епизод в нея изкушението на преподобния Ралф де Брикасар от господарката на имението Дройда, застаряващата Мери Карсън, сестра на Пади Клийри. Прозряла в самата същност на Ралф, същност на човек, който не би се спрял пред нищо, изпречено между него и въжделената цел, тя му отмъщава за отхвърлената нейна любов със сатанинската (по собствения й израз) съблазън да предпочете своята лична изгода пред възможността да облагодетелствува бедното фермерско семейство. От двете завещания Ралф де Брикасар избира второто, онова, което го дарява с тринадесет милиона лири и с приятни слухови халюцинации: шумолене на кардиналска мантия… Отказал се от Меги Клийри, той й шепне: „Аз те продадох за тринадесет милиона сребърника“ и тази разтърсваща нравствена колизия го лишава от спокойствие до самия край на живота му. Цената, която плаща за стремителното си преуспяване в църковната йерархия, е неимоверно, но заслужено висока. Стълкновението на любовта, на искрената човешка любов с християнския дълг, с католическата догма е един от възловите конфликти в романа — посочва съветският критик и се позовава на Достоевски: за да преодоляваш постоянното противодействие на лошото начало в окръжаващата те реалност, ти трябва да притежаваш извънредно повишен нравствен потенциал — в противен случай ставаш жертва.

Сюжетно-композиционният строеж на романа буди асоциация с други образци на разпространения в австралийската литература жанр на семейно-хроникално повествование, на фамилна „сага“: романите на Етел Флорънс Ричардсън, на Ванс Палмър, на Катарина С. Причард. Долавяме сходства и с творчеството на Патрик Уайт, лауреата на Нобелова награда, чиито известен роман „Дърво човешко“ представлява в същност хроника на фермерското семейство Паркърови, обхващаща четири десетилетия. Колийн Макълоу, лекарка по професия, понастоящем живее в САЩ и в литературата дебютира през 1974 година с романа „Тим“, останал незабелязан от критиката и широката читателска публика. Затова пък последвалият го — „Птиците умират сами“ (1977) стана бестселър в истинския смисъл на понятието. Произведението впрочем завладява читателя още с първите си страници, които повеждат читателя из един далечен и интересен свят в ритъма на спокойното, епически плавно повествование. Авторката плаща известен данък на мелодраматизма, но го изкупва с искреността, с развълнуваността на интонациите, с изненадващата свежест на колорита. Утвърждавайки стойността на живите човешки чувства, тя осъжда антихуманността на католическата догма, която подтиква към лъжливост и лицемерие. Панорамен по мащаб, романът запознава читателя с множество факти и събития, с отделни съдби, свързани със съдбата на страната в хода на нейното историческо развитие, а чрез устата на Ралф де Брикасар писателката разобличава и папа Пий XII, когото ненавистта към комунизма тласка към пряк сговор с хитлеристите.