Колийн Маккълоу: Птиците умират сами

— О, много ти благодаря! — каза тя весело. — Не се ли радваш, че вече няма да ти досаждам?

— Ти не ми досаждаш, Джъстийн.

Тя остави Наташа, взе ръжена и започна с ожесточение да мушка ронливите дървета в камината, които огънят беше превърнал в кухи черупки; те се разпадаха сред кратък фонтан от искри и топлината, лъхаща от камината, бързо намаля.

— У нас трябва да има някакъв демон на разрушението, който ни кара да изтърбушваме и огъня. Но виж какъв красив край, нали, Рейн?

Него, изглежда, не го интересуваше какво става с огъня, защото попита:

— До края на седмицата, казваш, а? Не пилееш време.

— Какъв смисъл има да се бавя?

— Ами кариерата ти?

— Дотегна ми. В края на краищата след Лейди Макбет какво друго остава?

— О, говори като голям човек, Джъстийн! Иде ми да те плесна, като чуя тези надути приказки. Защо не кажеш просто, че не си сигурна дали театърът може да представлява интерес за теб и че ти е домъчняло за в къщи.

— Добре де, добре! Приеми го, както искаш, дявол да те вземе! Пак се разбъбрих. Извинявай, ако съм те обидила! — Тя скочи на крака. — Къде ли, по дяволите, са обувките ми и палтото?

Фриц се появи с обувките и палтото и я закара в къщи. Рейн се извини, че не може да я придружи, защото има работа, но когато тя си тръгваше, той беше седнал пред стъкнатия наново огън с Наташа в скута си и съвсем не изглеждаше чак толкова зает.

— Е, дано да сме постъпили правилно — обърна се Меги към майка си.

Фий я изгледа косо и кимна.

— Сигурна съм. Бедата при Джъстийн е, че не е в състояние сама да вземе такова решение и затова нямаме друг избор. Трябва ние да го вземем вместо нея.

— Не ми се харесва много да влизам в ролята на наставник. Струва ми се, че знам какво точно й се иска, но дори да й го кажа в очите, тя пак ще отрече.

— Гордостта на Клийри — рече Фий с лека усмивка. — Появява се у когото най-малко очакваш.

— Ами, не е само на Клийри тази гордост! Винаги съм подозирала, че я има и в кръвта на Армстронг.

Но Фий поклати глава.

— Не. Каквото и да съм правила, никога не е било от гордост. Това е хубавото на старостта, Меги — дава ни възможност да си отдъхнем, преди да умрем, за да видим по-добре защо сме постъпили по един или друг начин в живота си.

— Стига старостта да не ни е отнела преди това способността да мислим — отвърна Меги сухо. — Само че за теб това не важи. Както и за мен, предполагам.

— Може би отслабва умът само на онези, които нямат смелост да обърнат поглед назад, и тогава то е като милост за тях. Във всеки случай ти още не си достатъчно стара, за да смяташ, че си избягнала сенилността. Почакай още двайсетина години.

— Още двайсет години! — повтори Меги, изумена. — Как ще ги дочакам!

— От теб зависеше да не ги прекараш самотна, нали? — каза Фий, плетейки усърдно.

— Да. Само че не си заслужава, мамо. Нали? — Тя тупна по писмото на Джъстийн с топчето на старата си кука за плетене и в гласа й прозвуча лека нотка на съмнение. — Достатъчно дълго се колебах. Откакто идва Рейн, все стоях и се надявах, че няма да е необходимо да се намесвам, че нищо няма да зависи от мен. Но той се оказа прав. В края на краищата от мен зависеше.

— Е, трябва да признаеш, че и аз ти помогнах — запротестира Фий, засегната. — И то, когато гордостта ти отстъпи малко, та да ми разкажеш каква е работата.

— Да, ти наистина ми помогна — потвърди Меги ласкаво.

Старият часовник цъкаше; двата чифта ръце продължиха да премятат куките от костенурка.

— Кажи ми, мамо — внезапно започна Меги. — Защо смъртта на Дейн те съкруши повече, отколкото смъртта на татко и Стю или нещастието на Франк?

— Да ме съкруши ли? — Ръцете на Фий спряха, оставиха куките: тя все още плетеше така добре, както и преди да отслабнат очите й. — Какво искаш да кажеш?

— Ами нанесе ти смъртоносна рана.

— Всички те ми нанесоха смъртоносни рани, Меги. Но когато бях по-млада, имах сили да ги прикривам по-добре. Бях и по-разумна. Точно като теб сега. Само Ралф знаеше какво чувствувам, когато умряха татко ти и Стю. Ти беше твърде малка, за да разбереш. — Фий се усмихна. — Обожавах Ралф, знаеш ли. Той беше… необикновен човек. Също като Дейн.

— Да, наистина. Не предполагах, че си усетила това, мамо… що за хора бяха, искам да кажа. Интересно. Ти все още си ми непозната. Толкова много неща у теб не разбирам.

— И слава богу! — отвърна Фий с леко пренебрежителен смях. Ръцете й почиваха спокойно в скута й. — Но да се върнем на темата, Меги. Ако направиш това сега за Джъстийн, ще кажа, че твоите несгоди са те научили на повече неща, отколкото моите — мен. Аз отказах да послушам Ралф и да се грижа за теб. Исках да живея само със спомените си… само и единствено със спомените си. Докато ти нямаш друг избор. На теб ти остават само спомените.