Колийн Маккълоу: Птиците умират сами

Идеше й да запищи. Чайникът вече свистеше. Тихо, чайник, тихо! Тихо заради мама! Какво значи да си единственото дете на мама, чайнико? Попитай Джъстийн, тя най-добре знае. Да, Джъстийн знае отлично какво е да си единствено дете. Но аз не съм детето, което тя иска — тази клета гаснеща старица там в чифлика. О, мамо! О, мамо!… Мислиш ли, че ако беше по силите на човека, не бих го направила? Една нова светлина на мястото на старата, моят живот заради неговия! Не е честно, че трябваше точно Дейн да умре… Тя е права. Връщането ми в Дройда не ще промени онова, което той самият не може да промени. Макар и да лежи там навеки. Светлината му е изгаснала и аз не мога да я запаля. Разбирам какво иска да каже мама. Моята светлина все още гори в нея. Само че не в Дройда.

Вратата й отвори Фриц, който не беше облечен в елегантната си синя шофьорска униформа, а в елегантния си сутрешен костюм на иконом. Когато се усмихна и направи отривист поклон, тракайки с токове, на Джъстийн й хрумна, че той може би и в Бон е на двойна служба.

— Фриц, чудя се дали си само смирен слуга на хер Хартхайм, или си му и пазач — каза тя, като му подаде палтото си.

Фриц остана невъзмутим.

— Хер Хартхайм е в кабинета си, мис О’Нийл.

Той седеше, загледан в огъня, леко приведен напред, а Наташа спеше, свита до камината. Когато вратата се отвори, той вдигна поглед, но не проговори, нито се зарадва, че я вижда.

Тогава Джъстийн прекоси стаята, коленичи и положи чело на скута му.

— Рейн, толкова съжалявам за всички тези години, че няма никога да си простя — прошепна тя.

Той не се изправи, нито я притегли в прегръдките си, а коленичи до нея на пода.

— Чудото стана — рече той.

Тя му се усмихна.

— Ти никога не си преставал да ме обичаш, нали?

— Не, херцхен, никога.

— Сигурно съм ти причинила много болка.

— Не в този смисъл. Знаех, че ме обичаш и можех да чакам. Винаги съм смятал, че търпеливият печели.

— И затова реши да ме оставиш сама да го проумея. Сигурно никак не си се разтревожил, като ти съобщих, че се връщам в Дройда, нали?

— Напротив. Ако ставаше дума за друг мъж, не бих се разтревожил, но Дройда е сериозен съперник. Разтревожих се.

— Но ти знаеше, че заминавам, преди да ти кажа, нали?

— Клайд те издаде. Телефонира ми в Бон да ме пита няма ли начин да те спра и аз му казах да не ти противоречи поне една-две седмици, докато видя какво мога да направя. Не заради него, херцхен. Заради мен. Аз не съм алтруист.

— И мама така казва. Ами тази къща? Имаше ли я преди един месец?

— Не. И сега не е моя. Но тъй като ще ни трябва жилище в Лондон, ако смяташ да продължиш кариерата си, ще се опитам да се снабдя с нея. Стига да ти харесва, разбира се. Ще те оставя дори да я пребоядисаш, ако честно ми обещаеш, че няма да я направиш розова и оранжева.

— Не съм предполагала, че си толкова лукав. Защо не ми каза направо, че ме обичаш? Исках го!

— Не. Ти имаше достатъчно доказателства за това и трябваше сама да го видиш.

— Боя се, че страдам от хроническа слепота. Сама не можех да видя, трябваше ми помощ. Майка ми най-сетне ме накара да прогледна. Тази вечер получих писмо от нея, в което ме съветва да не се връщам.

— Чудесен човек е майка ти.

— Знам, че си се виждал с нея, Рейн. Кога?

— Посетих я преди около година. В Дройда е чудесно, но не е за теб, херцхен. Отидох с намерението да се опитам да покажа това на майка ти. Нямаш представа колко се радвам, че го е разбрала, макар да не съм и казал нищо кой знае колко поучително.

Тя докосна с пръсти устните му.

— Съмнявах се в себе си, Рейн. Винаги съм се съмнявала. И може би винаги ще се съмнявам.

— О, херцхен, надявам се, че няма да е така. За мен никога не ще има друга. Само ти. Цял свят го знае от години. Но обясненията в любов не значат нищо. Бих могъл да ти ги повтарям, да крещя дори, без да разсея ни най-малко съмненията ти. Затова не ти говорих за любовта си, Джъстийн; преживявах я. Как можеш да се съмняваш в чувствата на най-верния си поклонник? — Той въздъхна. — Е, поне не можеш да ме обвиниш, че съм настоявал да останеш. Надявам се, че няма да съжаляваш, загдето си послушала съвета на майка си.

— Моля те, не говори така, Рейн! Горкичкият Рейн, сигурно съм изчерпала търпението ти докрай. Не се сърди, че трябваше да се намеси мама. Това няма значение! Ето, аз коленича пред теб най-покорно.

— Слава богу, че покорството ти ще трае само тази вечер — отвърна й той развеселен. — Утре пак ще дойдеш на себе си.

Напрежението й започваше да намалява; най-тежкото бе минало.