Колийн Маккълоу: Птиците умират сами

— Е, и те са едно успокоение, особено щом болката поутихне. Съгласна ли си? Цели двадесет и шест години имах Дейн и се научих да си казвам, че каквото се е случило, то е било за добро, че сигурно така му е било спестено някакво ужасно изпитание, което той е нямало да има достатъчно сили да изтърпи. Нещо като на Франк може би, само че не точно такова. Има и по-лоши неща от смъртта: ние и двете го знаем.

— Няма ли в теб озлобление? — попита я Фий.

— О, в началото имаше, но после заради тях свикнах да се боря с него.

Фий пак взе плетката.

— И така, ние ще си отидем и никой няма да остане тук — заговори тя тихо. — Няма да има вече Дройда. Е, ще й отделят няколко реда и някой усърден млад човек ще дойде в Гили да разпитва кой какво си спомня за Дройда, за да пише книга за нея. Последният от големите чифлици на Нови Южен Уелс. Но никой от читателите няма и не би могъл да узнае как е било в действителност. Знаят го само онези, които са го преживели.

— Да — потвърди Меги, без да престава да плете. — За да се разбере, трябва да се преживее.

Лесно беше да се сбогува с Рейн с писмо, от което личеше колко й е мъчно и колко е разстроена; това й достави даже известно удоволствие като своеобразен начин да си отмъсти — аз страдам, страдай и ти. Но този път Рейн не я остави да се отърве само със сърцераздирателно писмо. Трябваше да вечерят заедно, и то в любимия му ресторант. Той не я покани в къщата си на Парк Лейн и това я разочарова, но не я изненада. Той очевидно смяташе и последното сбогом да й каже под благосклонния поглед на Фриц. Нямаше намерение да поема никакви рискове.

Този път тя се постара да се облече по негов вкус. Тъй като Рейн обичаше семпли дрехи, тя облече дълга до земята рокля от копринено жарсе с цвят на тъмно бургундско вино, затворена по врата, с дълги тесни ръкави, сложи голяма дантелена яка със златни нишки, обсипана с гранати и перли, а на ръцете — по една подходяща гривна. Ех, тази ужасна коса! Никога не стоеше сресана, както той я харесва. Грим — малко повече от обикновено, за да прикрие разстроения си вид. Така. Не е чак толкова зле, ако той не се вглежда в нея.

Както и стана. Или поне той не спомена нищо дали е уморена, дали не е болна, как се справя с приготвянето на багажа си. Това съвсем не беше в неговия стил. А след малко тя започна да изпитва чувството, че светът като че ли свършва: толкова променен й се стори Рейн.

Той не й помогна да направи вечерята приятна, та да си спомнят после за нея в писмата си с удоволствие и с весело чувство. Ако поне можеше да убеди сама себе си, че е просто разстроен от заминаването и, би било добре. Но не можеше. Рейн не беше в такова настроение. Той по-скоро беше някак много далеч и тя като че ли седеше пред някаква кукла от хартия, безплътна, готова всеки момент да полети от вятъра, далеч от нея. Сякаш вече се беше сбогувал с нея и тази тяхна среща беше само формалност.

— Получи ли вече писмо от майка си? — запита той вежливо.

— Не, но, откровено казано, и не очаквам. Тя сигурно е онемяла от изненада.

— Да те изпрати ли утре Фриц до летището?

— Благодаря, мога да си взема такси — отвърна тя не много вежливо. — Не бих искала да те лишавам от неговите услуги.

— Цял ден имам заседания, затова бъди сигурна, че няма да ми създадеш и най-малкото неудобство.

— Казах вече, че ще взема такси!

Той повдигна вежди.

— Не е необходимо да крещиш, Джъстийн. Прави каквото искаш.

Той вече не я наричаше херцхен; напоследък тя все по-рядко чуваше от устата му това галено име, а тази вечер той не го спомена нито веднаж. О, каква тъжна, потискаща вечеря! Дано по-скоро свърши! Тя се улавя, че гледа ръцете му и се мъчи да си спомни докосването им, но не може. Защо животът не беше по-подреден и по-добре устроен? Защо трябваше да се случват такива неща като с Дейн? Може би защото си помисли за Дейн, настроението й изведнаж спадна дотам, че да не я свърта повече на мястото й; тя хвана облегалката на стола си.

— Имаш ли нещо против да си тръгваме? — попита го тя. — Имам страшно главоболие.

На пресечката между Хай Роуд и малката уличка на Джъстийн Рейн й помогна да слезе от колата, каза на Фриц да заобиколи по другата улица и галантно подхвана лакътя й да я придружи, но без да влага никакво чувство в това. В студената влага на дъждовния Лондон те крачеха бавно по каменната настилка и ехото от стъпките им отекваше във въздуха. Мрачни, самотни стъпки.

— А сега, Джъстийн, да се сбогуваме — каза той.

— Поне за известно време — отвърна тя по-весело. — Няма да е завинаги, нали знаеш. Аз ще прескачам от време на време, а се надявам и ти да намериш време да дойдеш в Дройда.