Колийн Маккълоу - Птиците умират сами

Той поклати глава.

— Не. Този път е завинаги, Джъстийн. Мисля, че нямаме повече нужда един от друг.

— Искаш да кажеш, че ти нямаш повече нужда от мен — добави тя и дори успя да се засмее убедително. — Няма нищо, Рейн. Не ме жали — мога да го понеса.

Той взе ръката й, наведе се да я целуне, изправи се, погледна я в очите, усмихна се и си тръгна.

От вътрешната страна на вратата имаше писмо от майка й. Джъстийн се наведе да го вдигне, хвърли чантата и наметката си на неговото място, изу наблизо обувките си и влезе във всекидневната. Отпусна се тежко на един от сандъците, прехапала устна, и погледът й с удивление и жал се спря за момент върху прекрасната рисунка на Дейн, направена по случай ръкополагането му. После се улови, че с босите си пръсти неволно гали навитата кожа на кенгуруто, направи гримаса на отвращение и бързо се изправи.

Да се поразходи до кухнята, да, точно от това имаше нужда. И тя отиде до кухнята, отвори хладилника, извади каната с мляко и измъкна от камерата кутия със смляно кафе. Сложила ръка на крана за студена вода, тя се огледа с разширени очи, сякаш за пръв път виждаше стаята. Погледна овехтелите тапети, филодендрона в кошницата му, окачена на тавана, часовника във формата на черна котка, която поклаща опашка и върти очи пред капризите на лекомислено отлитащото време. НЕ ЗАБРАВЯЙ ЧЕТКАТА ЗА КОСА, пишеше с едри букви на черната дъска. На масата имаше скица с молив на Рейн, която тя беше направила преди няколко седмици, й пакет цигари. Извади една, запали я, сложи чайника на печката и се сети за писмото на майка си, което още държеше свито в едната си ръка. Седна върху кухненската маса, метна рисунката на Рейн върху пода и настани отгоре краката си. Така ти се пада, Райнер Мьорлинг Хартхайм! Да видиш, че не ме интересуваш, колкото и да си важен с твоите догми и това кожено палто. Нямаш вече нужда от мен, а? И аз нямам.

Мила Джъстийн (пишеше Меги),

Не се съмнявам, че действаш вече с обичайната си импулсивност и затова се надявам това писмо да стигне навреме при теб. Ако съм те накарала да вземеш това решение с нещо, написано напоследък в писмата ми, моля те да ме извиниш. Не съм искала да предизвикам такава крайна реакция. Струва ми се, че търсех само малко съчувствие, но все забравям, че под дебелата си иначе кожа носиш много меко сърце.

Да, самотна съм, и то ужасно. Но това не е нещо, което завръщането ти у дома би могло да поправи. Ако се позамислиш за момент, ще разбереш колко съм права. Какво очакваш да постигнеш, като се върнеш у дома? Не е по силите ти да ми върнеш загубеното, а не можеш и да го изкупиш. То не е само моя загуба. То е и твоя, и на баба ти и на всички останали. Ти, изглежда, си си втълпила, и то съвсем погрешно, че имаш някаква вина. Най-новото ти решение ми прилича на някаква изкупителна жертва. Правиш го само от прекалена гордост. Дейн беше вече мъж, а не безпомощно дете. Аз самата го пуснах, нали? Ако мислех като теб, трябваше досега да съм отишла в лудница от самобичуване, загдето съм му позволила да живее, както намери за добре. Никой от нас не е господ, в което аз съм имала възможност да се убедя по-добре от теб.

Като се връщаш у дома, ти ми принасяш в жертва живота си. Не го искам. Никога не съм го искала. Отказвам да приема тази жертва. Ти не си част от Дройда и никога не си била. Ако още не си установила къде е мястото ти, най-добре е да седнеш и веднага да се замислиш сериозно по това. Понякога си наистина много непроницателна. Райнер е наистина много мил човек, но досега не съм срещала мъж, който да е способен на такъв алтруизъм, какъвто ти му приписваш. Връщаш се заради Дейн, така ли? Кога най-сетне ще пораснеш, Джъстийн!

Миличка моя, изгасна една светлина. За всички ни изгасна една светлина. И ти абсолютно с нищо не можеш да помогнеш, не разбираш ли? Не искам да те обиждам, като се преструвам на вече успокоена. Това не е човешко. Но ако мислиш, че ние тук в Дройда по цял ден плачем и се вайкаме, много грешиш. Ние се радваме на живота и една от основните причини за това е, че светлините ни за теб още греят. Светлината на Дейн изгасна завинаги. Моля те, Джъстийн, опитай се да се примириш с това.

Непременно ела в Дройда: ще се радваме да те видим. Но не завинаги. Тук няма да бъдеш щастлива. Такава жертва би била безполезна и излишна. При професия като твоята и една година отлъчване ще ти струва твърде скъпо. Така че стой си там, където ти е мястото, и бъди добра гражданка на своя свят.

Болката. Като в първите дни след смъртта на Дейн. Същата безсилна, безплодна, неумолима болка. Същото чувство на страх и безпомощност. Да, разбира се, че тя не може да помогне с нищо. Не може да го върне.